Щурец и мравка

Щурец и мравка

И по нашите земи, кога дете отрасне тръгва по широкия друм да търси спътница в живота. Има едни – търсят я по любов, и други, които просто я купуват, било със сладки приказки или с пари, а и трети, които нищо не правят, а само въздишат по любимата, копнеят и бавно гаснат…
Щурчо е нашия герой. Той върви сред росни ливади с цигулка в ръка, тръгнал е за булка. Коя ли е тя? Щурчо е хубавец напет, левент със стройна осанка и с волна душа. Лято е, отдалеч се вижда, че Щурчо не бърза и е уверен за къде е тръгнал. Знае и какво търси! През дългите топли летни нощи би слушал свирнята на баща си и майка си, където се разказваше тяхната любов и трепети. Далечно му се струваше времето на песните им, където на “гола поляна” дом са строили и от “нищото” са започнали. Не му се искаше да губи толкова време за да започне семейния си живот.
Щурчо не желаеше да се щура дълго. Имаше сила в себе си и беше уверен, че хубавото е пред него и тайно се надяваше на бърз успех и “вятър в гърба”…
Ден, месец, година се изтърколиха, ведрото настроение от началото започна бавно да изчезва. Почесваше се по буйния перчем умуваше: “Моми много, моята не намерих! Да търся или да спра? И все пак търся мома – мечта!”
Заспори със себе си, нали на друг не смееше да се довери, защото ако трябваше да бъде поне пред себе си честен, мечтата си откри, но тя не бе мома, а госпожа.
-О, блян! Зад тази желязна порта, някъде сред лабиринтите на двореца, сред хиляди слуги и блясък, живее тя. – засвири с най-тихата струна на цигулката си Щурчо, че да не се разнесе тайната му от вятъра до вражи уши. – Какво ли прави сега тя? Онези омагьосващи летни вечери, сред знойната мараня и уморена природа, дали горят само неговата душа? Ех, серенада! Ех, песен с душа!
Тогава всеки звук от струните на цигулката му бяха дар на душата му. Вълните на музиката бяха струя от любовно ухание. Той бе сам в мрака под звездното спокойно небе, а тя бе бледа сянка под копринени завеси… Но и това му стигаше.
Бе решил да опита за последен път.
Чук- чук! Чук – чук!
Подърпваше струните, които издаваха най-дебелия си звук и правеха от тишината камбанен звън. Стоеше пред огромните порти като пред икона. Реши, че сега е момента да си каже една молитва и вдигна молитвен поглед към небето, което днес не бе така красиво. безпокойството му вземаше връх и започна да личи – стана му студено, сърцето му заби силно и високо. Вратата се отваря, оле! Тя е, госпожа Мравка, ле-ле! Сърдита е, оле-ле-ле! Един сладолед се разтопи в ръцете му, още един в сърцето му и капеха заедно със сълзите му в отвора на цигулката. Разтапяше се мечтата му, отиваше си бленуваната му любов.
“Махай се оттука, дрипльо ти,
Ей сега Мравчо ще те пречука…”
Тя каза и други лоши думи, но той не ги чу. Идеше края на любовта му, а и на живота му. Да можеше да избяга, да се скрие, да потъне, уви, вълшебства няма. И затова бавно тръгна назад, преди Мравчо да е застрелял тялото му, което може на друг да дари. Тук явно не обичат волното щуркане на музиканта и песента му, обичат пари, пък и може да се обичат зад тези врати?
Само няколко мига бяха нужни да скрие поглед от двореца, спря, избърса потта си, постави лъка на струните на цигулката и засвири тъжна песен за щастлива мечта.
-Да не е дошъл края на света?
С тази мечта ще диря друга жена, може да я открия! Засвири, ослуша се, седна, замисли се и му хрумна смешна песен, дето цигулката му свиреше, а той я припяваше:

Тръгнал ми Щурчо с цигулка
Да си потърси веч булка
Стигна до порти железни
Ала не може да влезне
Чук – чук
Тежка се порта отвори
Госпожа Мравка говори:
-Що дириш Щурчо ти тука
махай се бързо оттука
че мъжът ми ще те пречука.

Автор: Снежана Иванова Петрова

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите