Ловецът на думи

ХуЛитер Записан(а): Mar 28, 2004 Мнения: 75

Ловецът на думи

Имало едно време един човек, който не можел да понася живите думи. Дразнели го толкова много, че той не им позволявал да се доближават до него. Ловял ги с една голяма сива мрежа от мълчание. И ги колекционирал. Подреждал ги по цвят, по вкус, по мирис, по звучене и ги закърфичвал в различни ъгли на мрежата си. Постепенно те увяхвали, губели силата си и се препарирали. Обезличавали се дотолкова, че губели дори и аромата си. Губели даже и смисъла си и ставали еднакви. Можело да сбъркаш “вярвам” с “умея”; “мисля” с “мога”; “желая” с “владея”. Всички те вече не значели нищо, защото ставали кухи и празни. Никой не вярвал, че “Обичам те” значи точно това, което някога е значело. “Прости ми” можело да се казва по същия начин както “дай” и “искам”. Така настъпило голямо объркване. Никой не знаел какво точно му казват, нито знаел коя дума да използва, че да го разберат. Всички думи били еднакво сиви и еднакво безсилни. И самите думи страдали. Всяка искала да бъде себе си, но вече дори не можели да се помръднат.
А ловецът на думи много се забавлявал. Колкото повече думи улавял в мрежата си, толкова по-всемогъщ и по-велик се чувствал. И това му харесвало. Когато към него идвали молещи думи той замахвал с мрежата, събирал ги на топка и веднага ги захвърлял в една изсъхнала гора пълна с паяжини. Те започвали да стенат и да хлипат, защото много ги боляло. И в следващия момент оставали безгласни и бездиханни, не думи, а малки сиви камъчета. Агресивните думи идвали с много шум и викове, с пълната убеденост, че непременно ще победят, но без дори да разберат как попадали в мрежата на мълчанието и се превръщали в нищо не значещи клишета. Цветните думи заслепявали всичко с яркостта си, но при допира с мрежата ставали като малки сиви бримки по нея. Всички започнали да се страхуват и дори не смеели да си признават, че са думи. Били по-тихи от водата и по-ниски от тревата. Гледали изобщо да не ги различават и се криели под шапките на хората.
Само като усетели отдалече огромната сива мрежа, която се носела като огромен буреносен облак и заплашвала да покрие света, думите се разлетявали. Затова хората говорели все по-рядко и не си правели особено труда да се разбират. Животните пък съвсем престанали да говорят, защото за тях не били останали вече никакви думи. А и думите без това нямали смисъл, та животните си се разбирали по-добре без тях.
Но в един момент нещата се променили. И това станало съвсем случайно. Да се чудиш как едно толкова малко и толкова случайно нещо може да промени толкова много. Една малка сива думичка, която си била сива и тъжна по рождение се оплела, без да иска в мрежата на ловеца на думи. А той никак дори и не забелязал новото си попълнение в колекцията и се излежавал на сянка под сивата пелена от мъртви думи. Малката сива думичка тъжно се поклащала в мрежата, опитвайки се да отплете крачето си и аха... паднала отгоре право в окото му. Той дори не забелязал как думичката заплувала като малко сиво корабче из сивите му очи. И не щеш ли това променило всичко. Ловецът започнал тихо да плаче. После започнал да хлипа и накрая се разплакал с цяло гърло. Потекли реки от сиви, горчиви сълзи. Мрежата се скъсала и смачканите обезсилени думи се понесли по реката. Те били толкова безпомощни, че не можели да се хванат за нито една сламка и да доплуват до брега. Обаче вместо да се удавят думите започнали една по една да се съживяват и да заякват. И така били разпръснати до всички краища на света. Станали пак свежи и цветни и започнали да прелитат като пъстрокрили пеперуди насам натам. Прегръщали се и танцували. Танцували и се прегръщали и търсели някой, който да ги изговоря. Това ги правело изключително щастливи. Те намерили хора, който обичали да седят по цял ден и да говорят. Около тях кръжели най-много и най-разнообразни думи. Нарекли ги оратори и философи. Защото те си били измислили, най-страхотно, според думите занимание. Романтично настроените думи, много си харесвали поетите и една през друга предлагали себе си да римуват края на стиха. Така всяка дума си намирала някой да я изговаря с удоволствие. Дори започнали да ги записват. Пишели ги по стените и по пясъка. Даже започнали да ги събират в книги и да ги подвързват с кожени корици. Някои от тях ги изписвали и със златни букви. Хората престанали да се гледат намусено и все по-често си говорели. Например очите им заблестявали като звездно небе, когато казвали “Обичам те” и ставали зелени като поляна с четирилистни детелинки, когато казвали “Вярвам ти”. На всички им било толкова хубаво, че съвсем били забравили за Ловеца на думи.
А той лежал без сили в една мръсна локва и плачел ли, плачел. И само малката думичка, която неволно се била оплела в мрежата била останала при него. И то съвсем доброволно. Тя се казвала Тъга и постоянно тъгувала за всички тъжни неща, който се били случили по земята. А великанът определено вече имал за какво да тъгува, защото изведнъж осъзнал, че досега бил живял само за себе си. И единственото, което осмисляло живота му било той самия да се чувства добре, карайки другите да страдат. Но ето, че тъгата ненадейно била завладяла изцяло душата му и не му давала покой.
- Ти ме мразиш и ми отмъщаваш, нали!? Забавлява те да ме гледаш безсилен. – изсумтял той на Тъгата.
- Нищо подобно. – отвърнала тя. - Наистина аз съм нежелана от никого, но както виждаш в мен има много повече сила, отколкото във всички останали думи.
- Явно си дори по-силна от най-силния. – визирайки себе си - казал Ловецът. И как го постигаш, ако не е тайна?
- Не го постигам никак, просто това е същността ми. Аз съм тази, която помага на хората да намерят себе си. Когато тъгата дойде при човека, той се спира, отбива се от забързания си път и се замисля за важните неща.
- И кои са толкова важните неща? – опитал да се заяжда той, но мъката била по-силна от него и той се разплакал отново.
- На мен ми е много хубаво да стоя при теб, но не мисля, че за теб е добре това да продължава дълго. Ти всъщност харесваш думите, нали? Въпреки че, всички мислят, че ги мразиш, аз знам, че ти тайно им се възхищаваш.
- Ми, май има нещо вярно. – прохлипал той.
- Определено, твоята гордост те прави жесток. Но аз съм истински вълшебна дума, мога да повикам Простя и Моля и да те науча да ги изговаряш. Ако успееш само един единствен път да ги изговориш със сърцето си ще видиш, че е толкова лесно да ги изговориш и с устата си.
Ловецът на думи не искал никой да го вижда как плаче и затова се затворил в една голяма празна кула и продължил да тъгува за себе си. Една вечер Тъгата му казала:
- Време е да спреш да мислиш за себе си и да поискаш прошка от тези, които си наранил. Аз си тръгвам, защото усетих, че вече нямаш нужда от мен. Виждам, че сърцето ти е намерило пътя. – и Тъгата отлетяла като малка сива пеперуда. Ловецът заспал и сънувал един остров пълен с пъстри пеперуди. Те били като големи цветя, които ухаели и изпълвали небето.
На сутринта слънцето огрявало полумократа възглавница на Ловеца и се забавлявало да рисува цветни кръгчета по мокрите му клепки. Сърцето му преливало от желание за нещо ново. Той взел един лист хартия и решил, че е дошло времето за промяна. Посегнал към мастилницата и започнал да пише писмо. Първото писмо в живота си.

Здравейте мили думи,
- написал той – и спрял. Седял облакътен така повече от час и не можел да напише нищо повече. Скъсал листа и сини пламъчета проблеснали в очите му. Разходил се до терасата на кулата и пак се върнал. Седнал, отново написал същото и пак не можел да продължи. Мастилото не искало да напише нищо. Най-накрая той стиснал здраво писалката, напрегнал всичките си сили и успял да напише:
Здравейте мили думи,
Простете ми....

и както написал това всички думи били привлечени като магнит. Той стоял в захлас, за първи път в живота му се случвало думите да искат сами да дойдат при него. Те прелитали, кацали на рамото му, надничали, бутали се коя да бъде следващата изписана. Той гледал невярващо изписания с красиви малки думи лист. Решил да прочете писмото на глас. Звучало като ромолящо поточе. Било дълго и плавно като пълноводна река, която крие много тайни и има много неща за казване. Това го вдъхновило и той продължил да пише. Така станал любимец на думите. При него идвали толкова много думи, че той поставил началото на най-голямата библиотека в света. Тук думите обичали да си почиват. Да се разговарят и да се забавляват. И когато някой търсел някоя дума винаги знаел, че голямата кула била пълна с всякакви думи.

Автор: Вергиния Дамянова Генова

"огромната сива мрежа, която се носела като огромен буреносен облак "
има повторение
а на бас, че съм хванал повече думи от него!

И много поучителна за всички, които се борят с думите, за да ги победят.
Михаил Пришвин има такава крилата фраза: "Мъдрите думи са като есенните листа; падат без усилие". Бих добавил - думите, употребени с истинските си значения, "падат" без усилие.
Който иска да победи, т. е. да насили думите, губи; който им се подчини, т. е. употребява ги истинно, без да се самозалъгва и да залъгва другите, ги владее. Условно, разбира се!

Rolling Eyes

Великолепна приказка! Толкова е мъдра и добре написана - достойна би била дори за перото на Джани Рудари!

ХуЛитер Записан(а): Dec 22, 2003 Мнения: 91

Браво Верджи!
Умееш да пишеш за деца
не само де Wink

хем интересно хем поучително хем хем
абе супер!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите