Коко

ХуЛитер Записан(а): Mar 28, 2004 Мнения: 75

Коко

Чували ли сте за бълхичката Коко? Ама как? Не сте ли? Че това е най-симпатичната бълхичка, която може да си представите - със златисто-кафява козинка, сплескана муцунка и 2 големи очи, които винаги те гледат любопитно! Защото освен, че бил най-сладката бълхичка, Коко бил и най-любопитната!
Ауу, какъв бил интересен светът за него! Толкова много дръвчета, толкова много цветчета, разни животинки и какво ли още не! А той искал да се запознае с всички и всичо и затова скок-подскок , скок-подскок - по цял ден се щурал из гората! Ех, че било забавно! Ех, че било интересно! Скок-подскок! Скок-подскок!
Кой си ти? - ще го попита птичката;
- Аз съм Коко - отвръщал гордо той - малката бълхичка, дето живее еййй там, в най-малката дупчица под къпиновия храст!
Коко много си обичал гората, цветенцата и дръвченцата в нея, но понеже бил голям любопитко искал да види още и още! И дори си измислил песничка:
Аз съм Коко - малката бълхичка,
мечта си имам аз едничка!
Искам да пътувам по света голям,
днес да бъда тук, а утре - там!
„Е, да, ама как да стане тази работа? - говорил си сам на себе си Коко - ами аз съм толкова мъничък, че цял един живот няма да ми стигне, за да измина пътя от гората до "другия свят", където се басирам, че ще е страшно интересно!
Тука точно е моментът да направя уточнението, че Коко бил чувал разни животни да си говорят за тоя "друг свят" (и очевидно историите са били за света на хората), ама никое от тях не искало да го взема със себе си, за да го види и бълхичка Коко...
- Моля те, моля те, мъничка птичке, нека да се кача на крилете ти и да ме заведеш на това чудно място, което аз наричам "друг свят", а вие наричате "света на хората"....
- Коко, миличък - отвръщала птичката - бих те взела, но ти си такъв швъклив, че като поседиш и 5 минути на гърба ми и цялото ми тяло почва да ме сърби! Не искам да пътувам с тебе. Помоли някое друго животно!
И Коко молил кого ли не в гората, но въпреки горещите му молби и въпреки че бил толкова сладък, никое от тях не искало да го вземе със себе си.
И ето че Коко пак бродел из гората и си пеел:
Аз съм Коко, малък съм, но знам
има скрит от мене свят голям!
Той е чуден, интересен, интригуващ,
и за мене толкова вълнуващ!
Искам, искам там да съм сега,
но не мога, за беда!
Точно тая тъжна песничка си тананикал, когато чул странен говор в гората...
-Ехааа, Ваньо, ела, ела да видиш! Виж какъв стар парцал намерих! (в тоя парцал , вече се досещате, бил Коко, който спрял да пее и погледнал момчето по-учуден от всякога)...
Ваньо, - заявило непознатото момче и вдигнало тържестуващо парцала от земята - това сигурно ще да е някой пиратски парцал, а? Сигурно капитан Кук с него си е превързвал сакатата ръка? Чакай да видя дали и аз мога като него?(и си завързал парцала около китката)
-Баф-баф! - излаял Ваньо на своя стопанин; сиреч, ако трябва да ви го преведа от кучешки, това означавало „сега си по-голям пират и от самия капитан Кук!”.
Момчето останало много доволно от този отговор и, за да се покаже с цялото си величие на истински пират, той замахнал 2 пъти във въздуха с въображаемата си сабя и се провиканал:
-Аз съм капитан Кук! Повелител на моретата, страшилище за добрите моряци! Кой сега ще дръэне да ми се изпречи насреща! Елате страхливци и ще ви набуча на острието на моята пиратска сабя (отново замахнал с нея във въздуха) хохо! хохо! и бутилка ром! – казал и надигнал превързаната си ръка към устата , эа да "отпие" голяма глътка от въображаемия ром...
Междувременно сърчицето на Коко щяло да изхвръкне от уплаха. Ама какво е това странно животно, което така подскачало и мятало във въздуха неговото легло? Откъде се било появило? И какво е това другото животно, което е с него? Във всеки случай този Ваньо му изглеждал много по-сигурно убежище от парцала, който Антон (така се казвало момчето) не спирал да размахва из въздуха, затова Коко скокнал право върху гърба на кучето.
- Баф-баф! - излаяло то, усещайки неканения гост на гърба си.
- Аха! - възкликнал Антон доволен - уплаши ли се от мощта на капитан Кук, страхливецо Ваньо!
И зарадван, че е такъв велик пират, той запял:
Йохохо, плячкосвам и грабя ден подир ден
всеки бои се, трепери от мен!
Аз съм Кук - страшният пират,
не зачитам майка, нито брат!
С ром и песни до зори,
ето как минават мойте славни дни!
2 часа по-късно „славният пират” Антон, неговият верен другар Ваньо и Коко (за чието присъствие те все още не подозирали), пътували обратно към града.

Градът, в който живеели Антон и Ваньо се нарича Измишльотинград и се намира в едно много, много далечно царство, до което само Сънчо и неговият добър другар Г-н Детско Въображение могат да те отведат. Иначе този град си е като всички останали - има си блокове, улици, магазини, коли, училища и т.н.
... Когато Антон се прибрал у дома, вече се стъмвало. Въпреки късния час, той никак не се чувствал уморен и още с влизането си през вратата на къщата, весело се провикнал:
- Йохохо! Капитан Кук се завърна от дълго пътешествие!... Посрещнете страшния пират, дето не зачита майка, нито брат!
Като чула сина си да влиза, леля Таня веднага дотърчала в антрето и викнала отгоре му:
- Антоне, калпазанино! Знам аз, че не зачиташ бедната си майка! Иначе ще се пилееш ли по цял ден, докато аз се убивам да те търся из целия град! Търся те - не мога да те открия! Посивяха ми косите от тебе, непослушно момче (и тук тя се навела над сина си, показвайки му сивите си коси).
На Антон му станало много гузно, че така е разтревожил майка си, в следствие на което пиратското му въодушевление съвсем се изпарило и единственото, което му хрумнало да каже било:
- Аз, мамо, си намерих парцал... виж! (и показал гордо парцала) Нали е хубав?
-ПАРЦАЛ? Не стига, че те няма цял ден и аз умирам от притеснение къде си, а ти накрая ми сервираш това! - че си донесъл някакъв мръсен парцал!
- Ама това не е обикновен парцал - възразил Антон обидено - това е ПИРАТСКИ парцал;
- Аууу, господи! Каква щуротия му е влязла в главата на това момче! Пиратски парцал? Я веднага да ми го дадеш и влизай в банята да се къпеш!
Антон щял да възразява, но преди да е успял да каже нещо майка му го погледнала право в очите и казала с много строг глас:
- И не смей да ми противоречиш, хубостнико, че ще извикам баща ти да се разправя с тебе!
И понеже Антон нямал каквото и да е желание да се разправя с баща си, дал с неохота парцала и тръгнал към банята, мрънкайки си под носа - "Ама защо ми взеха парцала? А сега и баня! Колко е несправедливо всичко това!"
В същото това време Коко бил повече от доволен от живота! "Ехаа - не спирал да изразява гласно възхищението си от всичко, дето му се случвало – ето, че най-накрая се намери кой да ме заведе в прословутия "друг свят"! И понеже бил в чудно настроение, той запял:
Аз съм Коко - славната бълхичка,
дето до града добра се сам самичка!
Коко бил толкова ентусиазиран, че не спирал да подскача върху гъстата козинка на Ваньо и да си пее. Кучето от своя страна никак не се радвало на своя гостенин и се опитвало да го изрита със эадната си лапа, ама не! Коко тъй се бил намърдал, че нямало сила на този свят, която да го накара да напусне новия му дом....
Или поне така било през първата седмица. Ама като минало още малко време, на Коко взело да му става скучно да живее сам на място, където не стига, че си няма другар, но и през цялото време се опитвали да го изритат... Той вече бил решил, че при първа възможност отново ще се завърне в гората, когато не щеш ли, докато Ваньо и Антон се разхождали из града, срещнал друга бълхичка. Тя се криела в козината на един женски кокершпаньол, който мъжкият кокершпоаньол Ваньо бил почнал да ухажва. Обаче сега, понеже историята ми е основно за Коко, няма да тръгвам да ви пресъздавам какво са си говорили кучетата, но пьк ще ви кажа как протекъл разговора между него и бълхичката Дейзи...
- Ха! - възкликнал Коко - Коя си ти?
- Аз съм Дейзи - най-умната бълхичка, която се е раждала в това царство! А ти кой си?
- Аз съм Коко!...живеех преди под един къпинов храст, ама отскоро съм се настанил в козината на ей това куче (и подскочил няколко пъти, за да посочи Ваньо, което, разбира се, накарало кучето да се почеши със задния си крак);
- Така ли? Под къпиновия храст? Какво е това? Аз винаги съм живяла в града и не съм го чувала... Ама слушай - казала тя и смигнала на Коко - ти защо не скочиш при мене да си говорим? Знаеш ли откога си търся другар! В този град няма ни една бълхичка, освен мене! И ето че сега се появяваш ти! Ах, колко е хубаво всичко това!
- Дадено - рекъл Коко и с един скок се озовал в козината на женската кокершпаниолка, която веднага си вдигнала лапата, за да се почеше.
Тъй се започнала дружбата между двете бълхички, която скоро прераснала в любов! А какво се ражда от най-хубавата любов? Точно така! Много, много деца! Които в случая били сладките малки бълхички Дафина, Анко, Тенко, Мари, Кларина плюс още около петдесетина други, чийто имена така и никога не можах да запомня. Във всеки случай общият брой на децата на Коко и Дейзи бил точно петдесет и осем (бълхичките могат да раждат доста повече деца от хората)... и понеже в козината на женската кокершпаньолка нямало вече място, те започнали да си търсят други жилища и скок-подскок, скок-подскок - ето че семейството се разпръснало из целия град!
Те си живеели повече от чудесно, докато един ден хората не забелязали, че домашните им любимци не спират да си чешат козинките. И не на друг, а на нашата позната леля Таня - майката на пирата Антон - й хрумнало да провери на какво се дължи това странно явление. Тя разтворила козината на Ваньо и какво да види вътре - цяло едно семейство бълхички! (нали се досещате, че бълхичките продължавали да се размножават)...
-Антонееее, Антонеее! - провикнала се гневно леля Таня! Какво ти казах за парцала! Виж какво си направил! Бедният Ваньо е целият в бълхи!
„Подучени” от леля Таня, всички майки в града, проверили козината на домашните си любимци и реакцията навсякъде била една и съща - " Ауууу, БЪЛХИ!!! колко гнусно!".
И тъй, майките решили да свикат общо събрание, на което било взето следното решение - „всички бълхи трябва да бъдат ликвидирани до седмица! Ако това не бъде сторено, те скоро ще почнат да скачат и по децата ни и кой знае какви зарази ще им донесат!".
С изпълнение на решението били натоварени бащите. За няколко часа били мобилизирани всички бащи - това била една огромна "армия" от полицаи, пожарникари, строители, архитекти, инжинери, лекари, адвокати и какви ли още не! С една дума - нямало баща в Измишльотинград, който да не бил съгласен, че решението трябва да се приведе неэабавно в изпълнение!
Закупени били големи количества отрова за бълхи, с която щели да бъдат третирани всички домашни любимци! Очаквало се след мащабната акция "Проблемът с бълхите да е решен!".
Отровата се забъркала от майките в големи казани, бащите я натоварили на гърбовете си в специални кошници-пръскачки и Акцията започнала!
Ако има милостиви деца, които сега вече плачат за съдбата на бълхичките, бързам да ги успокоя! Не плачете, мили деца! Защото историята, макар и да има такова зловещо начало, накрая завършила повече от добре и за хора, и за бълхи.
А ето какво точно се случило...
Един от бащите тамън бил насочил шнура на кошницата с бълхоотрова към козината на своя домашен любимец, когато изведнък спрял! А защо спрял ли? Ами много просто! Миг преди да напусне спусъка на торбината, той забелязал, че това което се кани да убие съвсем не са тъй гнусни бълхи, а били едни изплашени и треперещи същества, които в страха си плачели прегърнати. И тогава той осъзнал колко жестоко е отношението на хората към бълхите и извикал:
- СТОЙТЕ, ХОРА! - ама толкова силно го извикал, та всички го чули и всички спрели.
- ХОРА, - продължил бащата - ние правим голяма грешка! Ние нямаме право да убиваме бълхите, защото те са също като нас и вас! Ето, вгледайте се какво се крие в козината на нашите домашни любимци! Какво виждате там? - там е бащата - бълха, там е майката - бълха, които са прегърнали своите плачещи деца - бълхи! Ние нямаме право да ги убиваме! И аз сега осъзнах какво ВСЪЩНОСТ трябва да сторим! Трябва да ги върнем в гората...
И за да покаже, че това е всъщност, което трябва да се стори, той хвърлил своето оръжие с бълхоотрова...
- Ама как ще ги върнем? - попитал с недоумение в гласа един от бащите.
- Ами ето как! Като се споразумеем с тях! – отвърнал другият баща с решителност в гласа.
Така били свикани преговори, в които бълхите изразили желанието си отново да се върнат в гората, заедно със своите семейства. В следващите два дни била извършена акция по мобилизиране на всички бълхи. Те доброволно се предали в ръцете на хората, а последните ги качили в един камион и ги закарали в гората...
Където и до днес, скрити я под малиновия, я под къпиновия храст, живеят техните наследници и пеят тази песничка:
Ние сме бълхички - мили и добри - с песни и подскоци са пълни нашите дни!

Автор: Галина Светославова Петкова

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите