"Очи към себе си"/ 2025 Произведения

ХуЛитер Записан(а): Feb 26, 2008 Мнения: 86

С италианци на сватба у Сицилия! Кошмарът е пълен. Следващият път, кога некой ми каже, че съм луда и че с мен е приключение, да си помисли внимателно. Ора, азе съм единствената нормална тук!!!
Сичко почна с „Джузепесежени!“- те у тоя крик, изречен на некакъв немски със силен италиански акцент, се беше скрила целата мъка и целата радост на тоя грешен свет. И понеже Джузепе се жени, азе требваше да премина през такова приключение, къде ви не е у памет.
Първо да се престава – азе съм си най-обикновено селянче от миайловгарацко или къкто вече е модерно от Монтана. И като много монтански невести, се надръндих да работим по чужбина, та като се приберем, сите ми приятеле се извърват да ми сакат пари на заем, ма това е една друга бира. Тоа път се паднах у една италианска фамилия къде живее от 50 години у Гармания и си е родила и трите дъщери тука, ама още не знае немски кво требва. Не че азе го знам ча па толко, така че комуникацията потръгна леко тегаво още от самото начало. Обаче после се заобичахме некакво и като да си пойда, бабето рева като бита мечка. И точно на третия ден ми се обадиха от фирмата да стегам куферите, що с новата гледачка са стигнали до открити военни действия и нема да стане така, сакат си мене. И даже деди ми се обади по телефоно да ми каже нещо дълго, от което разбрах само, че Джузепе се жени и азе непременно требва да присъствам на това мило събитие, ама чак после разбрах що. Джузепе е първородният внук и просто нема кък да се пропущи такъв праздник, така че стегнах куферите и една неделя преди сватбата кацнах у Дортмунд, та да участвам у подготовките. И чък тогава разбрах, че сватбата всъщност ще биде у Сицилия. Що италианец се не жени извън Италия. И тогава чак разбрах що па ча толко нги е мъка на тия ора баш па за мене. Щото съм щарке, така да се каже, демек яка невеста. Че съм яка, спор нема – има-нема сто кила чисто злато. Ма с кво заслужих целата тая мъка.
Преставете си деди, баби с инвалидната количка, две от трите дъщери с двама от тримата зетьове (с третата се поддържаше връзка по телефона), една тийнейджърка, едно тригодишно момченце и азе. Та целата таа колоритна компания се изтръсваме на летището, колко азе да разбера, дека полета бил с прекачване на Милано Линате, що директния полет до Палермо бил „много рано за мама“. Така ли? Ми убаво, добре че ората са измислили асистенциите по летищата – качваш се пръв, ама па слазаш последен и докъде чекаш барем си изолиран от италианската фамилия да ти не увикват по главата. Що тия ора са толко гласовити и сите приказват един през друг, та нищо нги се не разбира, не знам они кък си се разбират. Азе зор видим!
Като стана въпрос за зор - ква кола според вас си зима мининкио италянец от рентакар като си дойде дом? Мининкио италианец по нищо се не различава от мининкио българин, къде си е дошъл от гурбет дома. Требва да се изфърли непременно като гол кокал от тунджура и ше си земе кво - Джип, разбира се. Сичко друго му е под достойнството. Ама че има три мининки и един голем куфар плюс инвалидна количка и жена му не е тренирала висок скок с бастун – кво значение има, на назе ни требва кола за представление пред сватовете, ей! Е, те затова има Ели, докъде си пойдеме, ше я научим баба Франческа да скача директно на седалката с вертикално изстрелване, ама кел файда, като сега я товарим ръчно неколко дни покрай сватбата. А за багажа нема да отварям дума, че ми иде да му заколовратим един... „Дай, викам да карам, че по автострадата пет километра на трета ше му гръмне двигатела на това“ – таксиджийка съм сепаг и съм карала секакво покрай гурбетите. „А, вика - не може, че му не важи застраховката ако кара друг.“ Бе, барем с автоматични скорости да го беше зел, така и така за нищо не става тоя джип, барем да моеше да го караш, а ти и ръчни скорости - ше земеш де ни утепаш некъде бе, Мусолини! Ич таман!
И по некое време свива по една табелка за Корлеоне. Къде си пошол, бе нашио! Знааш ли кви ора е родило това село, м? Деди Бруно не знае, а азе зимам решение да го не осветлявам, що и без това бедния ми речник на немско-италиански ептем обедне.
Пристигаме у некакво екоселище с две връзани на слънце магарета и маслинови горички наоколо. Никаква сенкя да се скуташ, а слънцето пече ли. Август е. Покрай пъта растат ония кактуси, къде се едат и у Лидъло са по два кинта парчето, тука никой ги не сефери за червива слива. Ама па покрай джедето таман като у България – боклук, майко, нафръгали строителни отпадъци, матраци, кой кво му не е требвало. За малко се обръках къде сме попаднали.
Иначе собите като у сека къща за госке у Вършец, нормални, баня със сторшен душ, къде тече от секъде, ама не и от душа, меки матраци и несгодни узлявници и теснотия. Ама азе се ширим сама у соба, що деди и баби са у съседната – единствена с рампа за количката на баби. Таа количка колко пъти съм я натоврила и разтоварила от Джипа, ако можеше да изревем, Етна щеше да се умирва от страх. От собата до ресторанта, от ресторанта до басейна, от басейна до собата да се преоблече, после па до ресторанта, после... мамата ми се... оноде.
Начи у Сицилия и май у цела южна Италия е обичай преди сватбата да се прави серенада на булката. Ние отидохме една вечер да праим серенада и добре че ората не разчитаха на нас да пеем, що ми се не мисли я като зина, кво ше праи сиромашка Дезире – булката, де. Изпълнението на Джузепе на тая знаменита канцонета "О, соле мио" май леко я разколеба. Обаче вече беше слезнала и щеше да е неловко да се повърне. Иначе мариачи си беха викнали свекърите, много отлични момци. Мариачите. Па и свекърите са отличници, ама пеяха сал мариачите - готсейданк! Та зинаха ония ора, ние госкето - сила народ ви каам - сме се строили и сме вперили поглед у финестрата на вторио кат - тва на невестата, де. Джузепе седи с букето отдоле и чека. Кво чека не знам. Я се бех стреснала леко, що булката живее у Корлеоне и като знам славата на това населено место, много се опасявах да не излезне с неко карабина. Ледена бех, чесно! По едно време явно се усети, че зарад нея зеят тия ора отдоле и се дига тоа джангър, па светна ламбата у собата и ние изревахме на умрело - я, от стра. Ама девокята се яви, засме се като ни виде кви сме жалки и слезна да се сгушат с Джузепе. Малко се разочаровах, че нема барем една кофа вода да фърли отгоре, ама айде. Мое па да се обичат. А мое и да се е надала да ни занеми като слезне, знам ли. Така и не разбрахме, затова си продължихме къде още два-три часа да зеиме и да играеме некакви казачоци пред къщата, докъде старците се не напиха с бира „Морети“ и айде по конете. По колите де, не го разбирайте съвсем буквално. Кък сме се прибрали, ми се губи, що тия и у колите продължиха да зеят канцонети. Едва съм си ги турила по кревтите, зор видех. Добре че същинската сватба беше чак след ден, та имаха време да поизтрезнеят преди церемонията у цръквата. На католическа венчавка за пръви път присъствам, да ви кажем не е кой знае колко различно от нашенската. Обаче па немаше кък да ми не напраат впечатление карабинерите. Що цръквата е на сами улицата, едно тесно павирано уличенце – докъде се изнижеме, докъде натовариме бабичкоро по каляските, оно се сви едно задръстване, та карабинерите дойдоха да уведат ред, че големо освиркване падна. Е, убави момци са, нема спор. Очите ми останаха у них, дако съм на сто годин. Като избирани по каталог, мамка му. Не че имах много време да се заплесвам, що ората са на сватба, ама азе съм си на работа. Таман да намигна на един, колоната пойде. Ту, отече ми късмето. Що ресторанта, къде щехме да поливаме събитието, се оказа на пеесе километри у некъв замък, къде само с това се препитава – праене на сватби. Е, убав беше замъко. Насред маслиновите и лимоновите горички, баш като по филмите – жълт песъчник, палми, едни навесчета с бели тенти, абе красота. Наседаха бабките отвънка докъде чекат да се сбереме сите, та да флезнеме – дедовците обикалят важно наоколо, напети като млади лъвове. Току дойде некой и се натиснат на прегръдки и целувки - а по тая, а по оная и пак по тая буза. Също като по мафиотските филми. Най-накраа флазаме. Е, нема такова преяждане като на италианска сватба. Стриди, миди и чекай да си земем една клечка да си извада зрънце черен хайвер между зъбите, па хапки със скариди, па с некакви други морски работи, къде половината ги опитвам за пръв път у тоя мой жалък животец. И таман си викам свърши се, поканиха ни на обед. Бега бе, ма ние сега ли почваме? И като се почна – спагети – предястие – спагети – основно ястие – спагети – менюто било петстепенно - пак спагети и накрая шведска маса с толко видове торти и сладолед, че Ели се забръка кое по-напред да гледа. Що за опитване вече и дума не можеше да става. Е, нема такова преяждане! И такова излундзване от танци също така.
За прибирането не ща да се сещам даже, че още ми дънат ушите на канцонети.
Знаете ли, че в Сицилия нема представители на „Свидетели на Йехова“. Там по принцип недолюбват каквито и да било свидетели. Мене обаче ме пропущиха и така истината за

Само премествам темата за конкурса да е в начална позиция.

Сашо Средков се връщаше от командировка в много лошо настроение. На всичкото отгоре в купето попадна на съсед, който беше весел, приказлив и майстор в разказването на вицове. Особено обичаше вицове, които започваха „съпругът се връща от командировка“. На Сашо му ставаше зле на душата след всеки подобен анекдот! Защото в къщи беше останала младата му жена...
Влакът най-накрая се довлече на гарата. Сашо грабна куфара под мишница и като избута настрани останалите мудни, както му се стори, пътници, се втурна към стоянката на такситата.
„Връщам се от командировка...“ - въртеше се в главата му и той много реалистично си представяше сцените, в които можеше да намери жена си, след като се върна от командировката един ден по-рано.
Изскачайки от таксито на входа си, Средков изтича до асансьора и се качи на деветия етаж. С лошо предчувствие, от което го побиваха тръпки, извади ключовете и, опитвайки се да не вдига шум, отвори вратата. Оказа се, че на вратата има подпряна бърсалка, която с трясък падна на пода. Съпругата му стресната изскочи в коридора.
- Сашенце! Пристигна ли? Не те очаквах толкова рано!
Сашо прегърна жена си и с бдителен поглед огледа коридора в търсене на следи от непознат.
- Вероятно си гладен? - попита съпругата.
- Гладен съм! – изръмжа той.
Съпругата му намигна шеговито и изтича в кухнята, а Сашо влезе в стаята, припомняйки си един от вицовете и бързо погледна под леглото. Нямаше никой. „В гардероба“ - помисли си той, спомняйки си друг виц. Килерът също беше празен. Само от коженото палто, висящо на закачалката, излетя дебел, добре охранена молец.
Излезе на балкона. Там също нямаше никой да виси, вкопчен в ръба. И кой идиот, питита се той, ще виси на деветия етаж?
- Къде да е? – помисли си Сашо. – Ами да, в банята!
И уж отиде да си измие ръцете. Банята също беше празна. Никой не се миеше, покрит с люспи пяна, никой не седеше на тоалетната, четейки вестник „Шок”. И Сашо просто трябваше да си измие ръцете…
Върна се в трапезарията, седна край масата и се замисли. Прехвърли в ума си целия списък с вицове за съпрузи, връщащи се от командировка и беше принуден да признае, че нито един от тях не приляга на неговия случай. В апартамента нямаше мазе, нито таван...
- По дяволите! – изруга облекчен той. – Какви ги върша?
Вечеря обилно, седна пред телевизора и със спокойна душа си излегна до любимата си жена.
Късно през нощта, когато луната надникна в стаята, малък мъж в зелен кафтан изпълзя от кана, стояща на бюфета. Човекът се отърси от прахта, кихна и се огледа.
- Момчета! - прошепна той. - Излизайте! Всичко е тихо!
Още шест човечета изпълзяха от различни пукнатини и кътчета. Надигнаха панталоните си и мълчаливо се отправиха към коридора. Отдолу, близо до входната врата, в стената беше направена малка дупка, покрита с кадифен парцал. Едно по едно човечетата изпълзяха през дупката и се озоваха на стълбите.
- Ей, ама и магаре е мъжът на Снежанка! - вече без да се крие, каза този, който излезе от каната.
И седемте джуджета препуснаха весело надолу по стълбите. А Сашо Средков спеше сладко, притиснат към горещата страна на своята вярна жена...

- Господине, обвинен сте, че сте се крили в храстите на 17 юни тази година и сте шпионирали къпещите се жени... Признавате ли се за виновен?
Мъжът духна леко в разкошните си пухкави мустаци и като направи откровена, простодушна физиономия, каза с въздишка:
- Какво да правя... Признавам си! Само че имам смекчаващи вината обстоятелства...
- Така ли? Разкажете, разкажете - и съдията иронично сложи длан на ухото си като фуния.
- На 17 юни излязох от къщи рано сутринта и след като се скитах безцелно до обяд, отидох до реката. Чувствах се уморен, избрах сенчесто място, седнах, извадих от чантата си шунка и коняк и започнах да хапвам... Случайно се обърнах към водата - и ето, там, от другата страна, се цамбуркаха три жени. Тъй като нямах какво друго да правя, а в същото време закусвах - забележете, господин съдия!, започнах да ги оглеждам.
- Това, че закусвате в същото време не изкупва вината ви!.. Кажете ми... тези жени поне по бански ли бяха?
- Едната. Двете не. Всъщност, господин съдия, гледнах точно тази с костюма. Може би това ще облекчи вината ми. Но тя беше толкова прекрасна, че не можех да откъсна очи от нея...
Обвиняемият се оживи и започна да жестикулира.
- Представете си: млада жена на около двадесет и четири години, руса, с бяла като мляко кожа, висока, с невероятна талия! Банският костюм много ясно подчертаваше гъвкавата й фигура, меката закръгленост на бедрата, а тъмният му цвят контрастираше още по-добре с белотата на красивите крака, с розови колене като розови листенца и възхитителни трапчинки...
Съдията се изкашля и смутено възрази:
- Какви ги приказвате... наистина е странно...
Лицето на обвиняемия блестеше от оживление.
- Ръцете й бяха кръгли, гъвкави - истински две снежнобели змии, а гърдите й, о-о-о, ограничени от материала на банския костюм, добре... някои биха намерили тези гърди може би малко по-големи, отколкото се изисква от целомъдрието на жена, но, уверявам ви, бяха с толкова красива, безупречна форма... Приличаха на…
Съдията слушаше със зяпнала уста. Очите му бяха полузатворени, после сякаш се събуди, направи нетърпеливо движение с глава, намръщи се и каза:
- Там обаче е имало и дами... без костюми?
- Две, господин съдия! Една тъмна брюнетка, дребна, слаба, макар и стройна, но не тя! Определено не... А другата беше много красиво момиче на около осемнайсет...
- Я стига! - каза строго съдията, навеждайки се напред. - Какво можете да ни кажете за нея? И от какво заключихте, че е момиче и е на посочената възраст?
- Младите й форми, господин съдия, още не бяха достигнали пълно развитие. Гърдите й бяха девствено малки, бедрата й не бяха толкова широки като на блондинката, ръцете й бяха тънки, а когато се смееше, смехът й звучеше толкова невинен и млад...
Мъжката публика в залата нервно се разсмя. Тук-там се чуха дрезгави покашляния.
- Млъкни! - извика съдията. – Какви ги дрънкаш? Това не са думи, които трябва да се казват пред съдия, при това в зала. Откровеното ти признание и неумишлеността на престъплението те спасяват от заслужена глоба. Върви си!
Мъжът се обърна и тръгна към вратата.
- Последен въпрос - спря го съдията, записвайки старателно в бележника си. - Къде е това... място?
- На два километра от моста, близо до горичката. Минава се покрай едно паднало дърво, от което тръгва пътечка към реката, а на брега има високи удобни храсти...
- Защо пък удобни? - нервно изпухтя съдията. - Какво искаш да кажеш - удобни?
Бившият обвиняем намигна на съдията, поклони се учтиво на публиката и като се олюляваше елегантно в изтънчения си костюм, изчезна през вратата.

Важното е да изглеждаме естествено

Наближава 14-ти февруари и си припомних една сладка история с моята приятелка Валя.
Слуката е от времето, когато да си извадиш международен паспорт бе истински подвиг. Безкрайни опашки. Съпругът на Валя имаше възможност да я вземе със себе си на кораб, на който щяха да извършват ремонт по време на плаване. Развълнувани гледахме на картата маршрута и въздишахме. Курсът на кораба включваше и Малта. Още нямаше интернет, но имаше библиотеки и всяка от приятелките се беше опитала да донесе по нещо, за да обогатим предварително информацията на Валя – все пак за краткия престой да знае къде, какво да посети. Казвам го, защото скоро една приятелка се върна от същата тази Малта, където е била 7 дни. Донесе ни шоколад с рошкови, който купила от Сицилия – имали опция да отидат до там с корабче за един ден. Случи се в този момент да намине един приятел – стар капитан, при това с енциклопедична памет. Чувайки Малта, той веднага превключи на четвърта скорост:
- Ходихте ли на остров Гозо? Как „не”? Та там лично Папа Йоан е отишъл. Там ходят всички, които имат здравословни проблеми и намират изцеление…- следва подробно описание, как се стига до него, колко стъпала водят към параклиса, къде точно са снимките на намерилите изцелението си хора, къде точно са захвърлените патерици и бастуни….
- Видяхте ли единствената подписана творба на Караваджо? Как „не”? - и отново описание на параклиса към катедралата „Свети Йоан”, следват точните размери на творбата 361/520 см……
- А знаете ли за великата обсада на Малта? Знаете ли с каква многобройна армия е разполагал турският флот и въпреки това е бил разбит от рицарите, защитаващи Малта?
- И преди да каже цифрата, реших да го стопирам:
- Моля поименно, кейптън, поименно…
Тогава той се усети, че е прекалил. Приятелката ми останала с убеждението, че не е ходила въобще в Малта, побърза да си тръгне.
Та подготвихме Валя за пътуването, като междувременно атакувахме опашките пред гишето за паспорти. Бяхме се разпределили на часове – от отварянето, през всеки час едната сменяше другата / все пак бягахме от работа за по един час и всеки можеше да оправдае отсъствието си/. Валя трябваше да се появи в последната фаза, като наближим заветното гише. Случи се, че бях точно във финалната смяна и реших да остана с нея, което се оказа спасяващо положението. Точно когато приеха всички документи и почти си отдъхнахме с облекчение, дамата на гишето се взря в снимката на Валя и отсече:
- Ами тук не Ви се виждат ушите. Трябва да донесете нова снимка. На съседната улица има фото.
Валя хукна, аз останах да пазя реда. След известно време се връща и носи снимка. Подава я на жената зад стъклото и споделя:
- Тук са ме изкарали малко, като джепчийка, но ушите ми виждат ли се? Виждат се!
Дамата взе снимката внимателно, с два пръста, вгледа се изучаващо в образа и заключи:
- Няма значение, госпожо, важното е да изглеждате естествено!

На вниманието на журито - произведението участва без да се оценява

Светът е оцелял, защот’ съ е наял

Кът гледам днеска секи мажи:
с бои, със вину, даже и с кафе.
Ама ни смея ич да съ убаждъм
и си гледам рабутата, де.

Садя думати и художници утглеждам.
Какот съ фани – фсе ми е файда.
На есен, кату взема да пудреждам:
картини, тикви - сичку ей така!

Я, колко кулуритну! Ч и някък „хай” било,
екзестенциално, с привкус на модерн…
Ку беши баба, с неокастрено дърво
шеши да упредили стила – ма верну!

Пък язе кютам, ни съ фъргам - квот дадат
и к’воту със мерак късметя ми упредели.
Картините – ку можи да съ продадат,
пък тиквити и чесъна – за черни дни.

Модерну, страрувремску – тряб’а съ яде.
Светът на апетита съ върти и съ развива.
Изкуствуту, ни може секи да гу разбере,
Особено, аку ут глад, стумаха му съ свива.

Ама аку си подложиш нещо, по-така.
И аку гу пулееш с вину, къкту трябва.
Виднага ши усетиш, или след ден, след два,
че тъс картина одма тъ е грабнала.

И глей тугас кък тънку, тънку му набивам
мисълта, чи изборът му е върховен.
‘Щоту на практика съ получава сливане
ка физическия апетит с духовния.

На вниманието на журито - произведението участва без да се оценява

ХуЛитер Записан(а): Dec 10, 2007 Мнения: 11

Непримирима досадница е жегата. Особено през август. Студ можеш да прогониш по стотици начини, но нея – не. Тя е с теб постоянно. Не можеш да й кажеш: „Слушай, трябва да се разделим. Причината не е в теб, а в мен“. Не можеш да я захвърлиш като старо палто, нито да се шмугнеш в някоя уличка, за да й избягаш. Накъдето и да тръгнеш, тя вече е там преди теб. Досадна, като работата през лятото и също толкова неизбежна.
Изкачвам стълбите на съда с усещането за надянат на гърба ямурлук от застинала лава. За пореден път се опитвам да си събера мислите. Напразно. Никой не идва. На входа, оборудван със скенери като летище „Кенеди“, полицаят ми поисква личната карта и преди да успея да я извадя от портфейла, грабва самия портфейл, разглежда го с нескрит интерес и тъкмо когато решавам, че ще ми поиска пари назаем, хвърля бегъл поглед към картата, а после ми хвърля и самия портфейл.
Достигам до първата си цел – стая, в която посетителят и служителките са разделени от прозорче. Съотношението ни е шест към едно в тяхна полза. Борбата често е неравна. Петте са подпрели морни лакти върху четири бюра, разположени перпендикулярно на обичайно учудените погледи на посетителите. Шестата се движи интензивно около бюрата и секциите с дела, допринасяйки едновременно за чудесна вентилация на пространството и чувство на топла загриженост за гражданите, към които от време на време следва да хвърля по някой изпълнен с едва прикрити тягост и досада поглед. Казвам „Добър ден“ и виждам как поздрава ми увисва безпомощно в пространството някъде близо до горния десен ъгъл, точно около делата за 2019-та. На този етаж звукът се движи с далеч по-ниска от нормалната си скорост. Същото, предполагам, се отнася и до светлината, защото оставам невидим около 5-6 минути. За мой късмет по едно време вятърът откъм отворения прозорец духва по-силно и моето увиснало „добър ден“ тупва от тавана и стряска множеството зад стъклото. Краткият и съдържателен диалог ни повежда към откритието, че папката, която ми е нужна, е била зад стъклото пред мен през цялото време. Каза ми го № 3, която се обърна към мен без да иска, докато се опитваше да запази главата си във вертикално положение. На излизане не ме напуска притеснението, че следващия път, когато изрека „добър ден“, ще ми отговорят „довиждане“ поради описаните вече специфики във физичните и психичните явления на това точно място…
На втората спирка попадам на добре познато отегчено човешко същество със съмнителни възможности за възприемане на свойството и значението на събитията и думите. Моят пространен монолог предизвиква последвалия неразбираем диалог:
Тя: „Кой?“
Аз: „Заявление подавам…“ – енергично показвам очертанията и формата на това, което нося.
Тя: „Мляс…“ – плюнчи си пръстите и разгръща
Аз: „Ей това ми трябва“ – и соча точния документ
Тя: „ То фирмено, бе, тука е фирмено…“
Аз: „Да де, то фирмено….“
Тя: „Кое? Два и един – три лева. Мляс…“
Аз: „До петък дали ще стане?“
Тя: „Е той съдията кат‘ каже и… петък“
Аз: „Довиждане“
Тя: „Петък“
Следва каса. Пустош. Кактуси са започнали да никнат около стола на касиерката в помещението, а над него се реят гладни лешояди. Внезапно иззад ъгъла се задава весело момиче с кафе в ръка и безгрижно ми разпечатва дори повече платежни, отколкото са ми нужни, та да има с какво да се топля, докато чакам из коридорите по време на задаващите се студени и негостоприемни месеци.
Гише последно. Дори Атакама е по-населена. Насреща обаче се задава моя позната, паркира детско колело, влачейки след себе си сополиво и ожулено въплъщение на Ланс Армстронг. Предлага да звънне да дойде някой. И наистина идват, след няма и 25 минути. Междувременно съм в процес на подмяна на няколкостотин хиляди загубени безвъзвратно нервни клетки с по-спокойни. Ставам и тържествено се запътвам към гишето, когато телефонът ми иззвънява. Отсреща загрижен глас ми заявява, че трябва да купя олио, щото така. Губя си реда. Заклевам се, никога не съм се разчувствал така на новината, че трябва да купя олио. После, изтривайки горчиви сълзи, изслушвам звънкия скептичен смях на служителката, когато й казвам, че ще си взема преписа в петък. Гмурвам се в огнения ад навън. Жегата ме потупва по гърба утешително и двамата потичаме по улицата, като шоколадово суфле.
Лято е. А можеше да не бъде. Поне днес…..

След всички особени мнения,
които дочух,
тази нощ си съблякох думите.
И останах по дух.

И настана една особена
невеществена голота.
Тиха жена се промъкна
с разхвърляната си душа.

После някой викнал полиция,
понеже дочул странен шум -
приличало на боричкане
между два броя „едно наум”.

Униформените заварили
в гардероба на мисълта
три омачкани срички -
моето "не!" и твоите "Да, даааа!".

Лицето ѝ, изваяно от восък,
не може лесно да ме заблуди.
Жена като ескадрен миноносец
насреща ми уверено върви.

Една недоиздишана година
битува в палавите ѝ гърди.
Сърцето ѝ тиктака - скрита мина,
която моят поглед ще взриви.

Глава извръщам с някаква надежда
взрива очакван да предотвратя,
но тя решила е да ме пресрещне.
На всичко всъщност е решена тя!

И ако утре вестниците пишат
за моята внезапна ранна смърт-
жена като ескадрен миноносец
навярно е пресякла моя път!

Аз те имам, но те нямам.
Друг те няма, но те има.
Пълна зрителна измама -
весел щъркел посред зима.
И се мръщиш, и те гледам.
И се смея, и нехаеш...
Глупава необходимост –
като да ловиш безкрая.
Да преливаш пусто в празно,
да строиш дворци сред блато,
да опиташ някак важно
да измериш небесата –
ето ти задачка проста.
Като за детето в мене.
Но рекичката под моста
ми нашепва: „Няма време”...
Кукувици го изпиха.
Таралежът го разнесе.
А щурецът го набута
в клубове по интереси.
Малко време ми остана –
колкото да си до мене.
Колкото да те подкрепям
в опитите за летене!

ХуЛитер Записан(а): Jun 05, 2010 Мнения: 139

Чистофайник

Измъкнаха го от досадния юрган, който беше предназначен да придържа, та да не се изхлузи важният, докато се завиваха, прегръщаха и мачкаха под него. Бяха го вмирисали на какво ли не-отчасти на крака, после на пот, на малко виненки от остатъчни вечери, на бърза любов, на слюнки от среднощни скандали и какво ли не още
Чакаше с нетърпение водата, праха и пералнята, ооо и ароматизатор, ако може, разбира се. Ох, а после навън на въздух . Така си мечтаеше юрганският плик, обвивка и свидетел на тези, които го използваха и нехаеха за деликатното му чуство за чистота, ако може да се говори за такова.
Най – после, след умопомрачително и удоволствено въртене, като на виенско колело, беше измъкнат от люка на пералнята и отнесен на простора, който за разлика от останалите, висеше извън балкона – възможност за повече слънце и въздух.
Отдъхнал си, пликът примижа с белотата си и разпъна царствено снага.
Току поотпуснал се на въжето, усети нечие присъствие, което го залюля. Това беше вятърът , какъв ти вятър – това беше прогнозата на времето. ЧАРШАФЪТ НЕ БЕШЕ ЧУВАЛ ЗА ТОВА. Ромбоидният му отвор се разпъна и леко, с въздишка пое въздуха.
А прогнозата не беше никак благоприятна за нежния му нрав. Южен вятър, съобщиха,силен, с незнам си колко километра в час: пазете се от падащи предмети, като същевременно си приберете излишните, които могат да полетят в пространството и да причинят неприятни усещания. Направо ураганен . Пликът се усмихна, слънцето макар и ноемврийско, галеше всичко наоколо, включително и него. В началото лек порив го залюля, като че искаше да опита до каква амлитуда може да го откара . Той се наду важен, незнаещ какво го очаква. След малко южнякът се пъхна ненадейно с цялата си мощ през отвора му и го изду като балон до краен предел. Ама какво правиш с мен, извика пликът. Вятърът мълчеше. Всъщност, не можеше да се каже, че мълчи, защото първо се чуваше лекото му свирукане, а после се чу виенето на силата му, която без да пита повече се хвърли върху чаршафа, размята го насам натам, наду го още няколко пъти с желание да го откъсне от щипките. Чаршафът се мяташе безпомощно и хвърляше мокри пръски наляво и надясно, разтърсен и възмутен. Имаше моменти на отпускане, вятърът спираше, тогава чаршафът потръпваше и събираше ромба в средата. Увисваше безпомощно до следващият порив, който ставаше все по – силен и мощен. Пръските намаляха, влагата поизчезна, той оставаше без дъх, само успя в един момент да прошепне – спри , съвсем пресъхнах, остави ме, иди другаде. Но не, вятърът си го беше харесал не за друго, а защото беше гооолям два персона, че и три може би.Той не разбираше от такива мерки, имаше друго усещане, което му подсказваше това става ли за забавление или не, а колкото по – голямо, толкова по – добре. Искам си на леглото, там да го обгръщам онзи миризливец, юргана. Няма ли кой да ме прибере, изтощено мрънкаше пликът. Нямаше, всички бяха на работа. Вятърът влизаше през големият му отвор, облизваше всички ъгли, вдигаше го нависоко, толкова, че да полетят заедно, но чаршафът страхливо се стискаше и не се даваше. Остави ме, съвсем ме изтощи, отиди при някой друг, пищеше пресъхнал и започващ да се сбръчква чаршафът .
Ха ха , блъскаше го вятърът, много си капризенннн, няма да се отървеш лесно от мен, харесваш ми с твоите капризни писъци. Кой те довя, откъде се взе, по това време духат други ветрове?! И аз не знам, фучеше вятърът, морските течения се объркаха, тръгнаха в други посоки, хората полудяха съвсем, обладани от себедостатъчността си, а ти не даваш да те подмятам поне малко. Ха ха ха ха. Стига, изцапа ме, пищеше пликът. Като че това и чакаше, засили се вятрът още повече, довлече отнякъде пясък и клони, захвърли ги върху чистата белота и доволно изфуча – отивам си, ха ха , оставям те, но ще дойде другият, ще се срещнеш и с него, онзи леденият, пръстите му няма да те галят, ще те свият на ледена кора, няма да те ухажва, ще ти изпие топлината . Блъскаше го и фучеше, но вече с по- малка сила, беше го насукал като въже на простора. Наоколо всичко притихна -закапаха първите капки дъжд, които се превръщаха в порой. Дьждът започна да се прецежда на ручейчета през него. Притъмня. А нямаше кой да го прибере.

Azzurro

ХуЛитер Записан(а): Dec 16, 2008 Мнения: 5

СТИХОВЕЙ, Доклад-импресия по Теория на литературата на тема:
Някои тропи, фигури и други художествени средства и похвати
при творческия процес; Докладчик: Татяна Йотова

Погнал ме е бурен стиховей,
ти не го пропъждай, не, недей!
Нека да вилнее в мен така,
сякаш се е пръснала река.
Рими, белостишия, искри,
спомени и чувства до звезди,
образни картини в пустошта
никнат като вечната трева.
Лута се щастлив оксиморон,
смее се хипербола на трон,
купища анафори крещят:
„Първи сме, но моля, дайте път!”
С някаква невинна синекдоха
сляха се контрасти в суматоха,
токчета метафора заби,
с ярост анжамбманите обви.
Символи заскитаха в галоп,
търсеха невярната синкопа,
тя пък се оказа в строфа пет –
близо до досаден епитет.
Дръзка метонимия изля
ято песни в шепа свобода.
Някак неуместно се разкри
тъничка епифора с мечти,
грабна я лирично отклонение
към спираловидно повторение
Важен, реторичният въпрос,
смигна на градацията бос,
после всичко мина в ретроспекция,
плод на щура творческа инвенция.
Сънна, ретардацията взе
няколко сюжета на ръце,
пусна ги в казана с рими и
смислови нюанси нарои.
Втурна се инверсия без грим
към паралелизъм невредим,
с тях алитерация без глас
слушаше напевен асонанс.
Как замлъкна апосиопеза,
сгушена в гръдта на антитеза,
търсейки съседния контекст,
който обеща балада с кекс.
В този миг ирония им смигна,
сатира след нея се надигна,
спусна се безкрайна перифраза –
прозата лирично позамаза.
Бурен, стиховеят се наема,
май че към поемата поема…
По-натам забравен, тъжен троп,
яхнал две сравнения на стоп,
сложи край на бликналата банда
с ударна, светкавична поанта.

ХуЛитер Записан(а): Dec 16, 2008 Мнения: 5

САТИРИЧНА ОДА ЗА УЧИТЕЛЯ
Стихотворение (песен)

Ах, учителю прекрасни,
няма делник, няма празник –
длъжен си да си тип-топ,
ако ще да е потоп!

Имаш социална роля –
вожд на нацията гола,
биваш често акробат
и за всичко ставаш, брат:

възпитател и мечтател,
отговорник и приятел,
бодигард и авангард,
детектив от Скотланд Ярд,

статистик в отчет пореден,
средство всякакво нагледно,
мултимедиен синхрон,
карта, лекар, камертон…

Всяка социална криза
през носа ти, май, излиза,
но веднъж да се вредиш,
бизнес можеш да въртиш.

И с умения актьорски,
толерант при хули хорски,
психолог, социолог…
тъй приключваш срок след срок.

Не унивай – ала-бала!
Даскале, я виж си хала –
и макар на прах и пух,
но си силен с твоя дух!

Ах, учители чутовни,
длъжни сте да сте виновни!
Де, що има грях и срам,
обществото дава Вам!

Татяна Йотова

ХуЛитер Записан(а): Dec 16, 2008 Мнения: 5

ТРИ БЕЗ ПЕТ

На този град всичко му беше наред:
фасади, фонтани, коли,
единствен часовникът, спрял в три без пет,
не мръдваше спящи стрелки.
Изгряваше слънцето все в три без пет,
тогава се спускаше нощ,
и пак в три без пет, по познатия ред,
добър живот сменяше лош.
От кулата мълком часовникът стар
следеше площадния шум…
А как му се пееше, тихо макар,
но… можеше само наум.
Коряха го всички: защо ли е там,
когато е все три без пет?!
Такъв им се виждаше – гузен и сам –
ненужен, пък сложен отпред!
А той се усмихваше също мъдрец,
събрал вежди в строги стрелки,
пошушваше нещо на някой врабец,
дошъл в три без пет да поспи.
Часовникът тайничко беше узнал,
че времето има властта.
Дали ще е три без пет, шест или два,
тече си, тече… вечността.

Татяна Йотова

Стара максима е: „Ако Съдбата ти поднесе лимони, направи си лимонада“ и аз определено я отстоявам и ъпгрейдвам- и ятоди да ми донесе- на лимонада! И не само. Кексове, торти, бисквити...бе, да става за ядене и преглъщане. Пък и тя какво да ги прави тия декари с лимони?! Пък са и полезви, пълни са с витамин Тц.
Та, на тоя принцип, на така любезно поднесените ми лимонени хернии на шийните прешлени, бързо им смених имената с по-добре звучащият евфемизъм: херинти. Само посветените в тая война знаят колко безмилостно жестока може да е и ако човек не излезе от себе си, и не събере всички възможни чувства за хумор и самоирония- от Удхаус до Марулка и Мечо в Тик Ток, и не ги пусне в един бидон да ферментират и вдигнат градуса, саблезъбите херинги ти оглозгват с небивал апетит плексуси, нерви, сухожилия и каквото докопат, и работата става...Лудхаус.
Да де, ама той Живота учудващо продължава и още по-учудващо- трябва да се ядеее! А това изисква готвене! Голямо приключение ми беше готвенето в острата им фаза. Сцената и действието са следните:
Целта е да реализирам супа „Топчета“. В легнало положение обмислям най- бързата и точна стратегия за работа в екип с херингите. Изпила съм обезболяващо и чакам ефект, и временно спокойствие, които не идват веднага, но все пак смело подкарвам влакчето на кошмарите в кухнята. С лява ръка на тила като за сиртаки, а всъщност- придобит предпазен жест, с който си внушавам, че държа не себе си, а Болката за врата и започвам „Операция супа „Топчета““
Дясната ръка е придобила гъвкавост и сръчност за самодостатъчност, и успявам да събера нужните зеленчуци., гевгир, нож, белачка и плик за обелките, след което, с цялото ансамбълче се бухвам в леглото, и подпряна на десетина декоративни възглавнички, обелвам една глава лук, два моркова, 3-4 средноголеми каргофа, изтърбушвам една червена чушка, като всяко обелено зеленчуче мятам в гевгира. Отново с лява ръка на тила, отнасям гевгира под чешмата и хубаво измивам и подготвям за екзекуцията обелените зеленчуци. Връщам се в леглото, или на дивана, поставям ги от едната си страна и в една мъдреща се върху корема ми купа, започвам да режа шокираните зеленчуци, като внимавам да не хвърчат твърде много парченца настрани и в купата да има повече, отколкото край мен.После педантично събирам и изхвърлям неуцелилите купата парченца.
Ако правя всичко това като нормалните хора- на дъска, рязането се придружава от подобаващи индиански танци, звуци, охкания, пъшкания, свистене през зъби, пеене и каканижене. Със задължителен музикален фон.
Вече нарязани, бухвам зеленчуците като една космическа забивка в тенджерата, за да се задушат под капак. Докато това става, по същия начин- с кайма от едната страна и поднос върху корема, започвам да търкалям топчета и да ги редя върху подноса. На задушените в това време зеленчуци доливам гореща вода. Да, разбира се, че с лява ръка на тила и кръшна индианска хореография се започва и пускането на топчета в тенджерата с врящите зеленчуци, като внимавам колкото се може всички да попаднат там, а не зад печката. Най-палавите неточни попадения после отиват за Батман и Робин- новото дворно, котешко попълнение.
И докато всичко се вари, следват минути на спокойно лежане, ръчкане в телефонче, тетрисче, или пеене на произволни песни:
„Ветроооовееее..гонят ме през... през ....Оххх..През какво ме гонеха тия хветрове, бе?! През някакви клади... Ми...явно съм им избягала... Unstoppable today, unstoppable today Unstoppable today, I'm unstoppable today.... Огин пламна в Рила планинааа..Огин пламна в Рилското небее... Дали ясен месец изтреяааа, или...супичката ми извреее...
Вълшебната ампула е подействала и скачам пъргаво да разджуркам застройката с кисело млекце и отстранен жълтък, за да не става на парцали. Пуснала съм преди това шепа фиде при готовите топки и зеленчуци. Докато застройката ври, накълцвам магданозче и го пускам в тотовата супичка. Слагам и сол на вкус.Лявата ръка пак е на тила, но вече някак нежно и елегантно...
Ей така се прави супа „Топчета“ с херинги, без херинги- от лежанка, с песни и танци на народите .Става много вкусна! И... скриваш лимоните на оная с лимонената плантация. Казват, че обичала смелите...Не знам колко съм смела, но на всичко се смея – Смешка и половина, И разчитам на това да обича смешките! И супа „Топчета“! Гореща! Wink

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите