"Очи към себе си"/ 2025 Произведения

ХуЛитер Записан(а): Feb 26, 2008 Мнения: 86

С италианци на сватба у Сицилия! Кошмарът е пълен. Следващият път, кога некой ми каже, че съм луда и че с мен е приключение, да си помисли внимателно. Ора, азе съм единствената нормална тук!!!
Сичко почна с „Джузепесежени!“- те у тоя крик, изречен на некакъв немски със силен италиански акцент, се беше скрила целата мъка и целата радост на тоя грешен свет. И понеже Джузепе се жени, азе требваше да премина през такова приключение, къде ви не е у памет.
Първо да се престава – азе съм си най-обикновено селянче от миайловгарацко или къкто вече е модерно от Монтана. И като много монтански невести, се надръндих да работим по чужбина, та като се приберем, сите ми приятеле се извърват да ми сакат пари на заем, ма това е една друга бира. Тоа път се паднах у една италианска фамилия къде живее от 50 години у Гармания и си е родила и трите дъщери тука, ама още не знае немски кво требва. Не че азе го знам ча па толко, така че комуникацията потръгна леко тегаво още от самото начало. Обаче после се заобичахме некакво и като да си пойда, бабето рева като бита мечка. И точно на третия ден ми се обадиха от фирмата да стегам куферите, що с новата гледачка са стигнали до открити военни действия и нема да стане така, сакат си мене. И даже деди ми се обади по телефоно да ми каже нещо дълго, от което разбрах само, че Джузепе се жени и азе непременно требва да присъствам на това мило събитие, ама чак после разбрах що. Джузепе е първородният внук и просто нема кък да се пропущи такъв праздник, така че стегнах куферите и една неделя преди сватбата кацнах у Дортмунд, та да участвам у подготовките. И чък тогава разбрах, че сватбата всъщност ще биде у Сицилия. Що италианец се не жени извън Италия. И тогава чак разбрах що па ча толко нги е мъка на тия ора баш па за мене. Щото съм щарке, така да се каже, демек яка невеста. Че съм яка, спор нема – има-нема сто кила чисто злато. Ма с кво заслужих целата тая мъка.
Преставете си деди, баби с инвалидната количка, две от трите дъщери с двама от тримата зетьове (с третата се поддържаше връзка по телефона), една тийнейджърка, едно тригодишно момченце и азе. Та целата таа колоритна компания се изтръсваме на летището, колко азе да разбера, дека полета бил с прекачване на Милано Линате, що директния полет до Палермо бил „много рано за мама“. Така ли? Ми убаво, добре че ората са измислили асистенциите по летищата – качваш се пръв, ама па слазаш последен и докъде чекаш барем си изолиран от италианската фамилия да ти не увикват по главата. Що тия ора са толко гласовити и сите приказват един през друг, та нищо нги се не разбира, не знам они кък си се разбират. Азе зор видим!
Като стана въпрос за зор - ква кола според вас си зима мининкио италянец от рентакар като си дойде дом? Мининкио италианец по нищо се не различава от мининкио българин, къде си е дошъл от гурбет дома. Требва да се изфърли непременно като гол кокал от тунджура и ше си земе кво - Джип, разбира се. Сичко друго му е под достойнството. Ама че има три мининки и един голем куфар плюс инвалидна количка и жена му не е тренирала висок скок с бастун – кво значение има, на назе ни требва кола за представление пред сватовете, ей! Е, те затова има Ели, докъде си пойдеме, ше я научим баба Франческа да скача директно на седалката с вертикално изстрелване, ама кел файда, като сега я товарим ръчно неколко дни покрай сватбата. А за багажа нема да отварям дума, че ми иде да му заколовратим един... „Дай, викам да карам, че по автострадата пет километра на трета ше му гръмне двигатела на това“ – таксиджийка съм сепаг и съм карала секакво покрай гурбетите. „А, вика - не може, че му не важи застраховката ако кара друг.“ Бе, барем с автоматични скорости да го беше зел, така и така за нищо не става тоя джип, барем да моеше да го караш, а ти и ръчни скорости - ше земеш де ни утепаш некъде бе, Мусолини! Ич таман!
И по некое време свива по една табелка за Корлеоне. Къде си пошол, бе нашио! Знааш ли кви ора е родило това село, м? Деди Бруно не знае, а азе зимам решение да го не осветлявам, що и без това бедния ми речник на немско-италиански ептем обедне.
Пристигаме у некакво екоселище с две връзани на слънце магарета и маслинови горички наоколо. Никаква сенкя да се скуташ, а слънцето пече ли. Август е. Покрай пъта растат ония кактуси, къде се едат и у Лидъло са по два кинта парчето, тука никой ги не сефери за червива слива. Ама па покрай джедето таман като у България – боклук, майко, нафръгали строителни отпадъци, матраци, кой кво му не е требвало. За малко се обръках къде сме попаднали.
Иначе собите като у сека къща за госке у Вършец, нормални, баня със сторшен душ, къде тече от секъде, ама не и от душа, меки матраци и несгодни узлявници и теснотия. Ама азе се ширим сама у соба, що деди и баби са у съседната – единствена с рампа за количката на баби. Таа количка колко пъти съм я натоврила и разтоварила от Джипа, ако можеше да изревем, Етна щеше да се умирва от страх. От собата до ресторанта, от ресторанта до басейна, от басейна до собата да се преоблече, после па до ресторанта, после... мамата ми се... оноде.
Начи у Сицилия и май у цела южна Италия е обичай преди сватбата да се прави серенада на булката. Ние отидохме една вечер да праим серенада и добре че ората не разчитаха на нас да пеем, що ми се не мисли я като зина, кво ше праи сиромашка Дезире – булката, де. Изпълнението на Джузепе на тая знаменита канцонета "О, соле мио" май леко я разколеба. Обаче вече беше слезнала и щеше да е неловко да се повърне. Иначе мариачи си беха викнали свекърите, много отлични момци. Мариачите. Па и свекърите са отличници, ама пеяха сал мариачите - готсейданк! Та зинаха ония ора, ние госкето - сила народ ви каам - сме се строили и сме вперили поглед у финестрата на вторио кат - тва на невестата, де. Джузепе седи с букето отдоле и чека. Кво чека не знам. Я се бех стреснала леко, що булката живее у Корлеоне и като знам славата на това населено место, много се опасявах да не излезне с неко карабина. Ледена бех, чесно! По едно време явно се усети, че зарад нея зеят тия ора отдоле и се дига тоа джангър, па светна ламбата у собата и ние изревахме на умрело - я, от стра. Ама девокята се яви, засме се като ни виде кви сме жалки и слезна да се сгушат с Джузепе. Малко се разочаровах, че нема барем една кофа вода да фърли отгоре, ама айде. Мое па да се обичат. А мое и да се е надала да ни занеми като слезне, знам ли. Така и не разбрахме, затова си продължихме къде още два-три часа да зеиме и да играеме некакви казачоци пред къщата, докъде старците се не напиха с бира „Морети“ и айде по конете. По колите де, не го разбирайте съвсем буквално. Кък сме се прибрали, ми се губи, що тия и у колите продължиха да зеят канцонети. Едва съм си ги турила по кревтите, зор видех. Добре че същинската сватба беше чак след ден, та имаха време да поизтрезнеят преди церемонията у цръквата. На католическа венчавка за пръви път присъствам, да ви кажем не е кой знае колко различно от нашенската. Обаче па немаше кък да ми не напраат впечатление карабинерите. Що цръквата е на сами улицата, едно тесно павирано уличенце – докъде се изнижеме, докъде натовариме бабичкоро по каляските, оно се сви едно задръстване, та карабинерите дойдоха да уведат ред, че големо освиркване падна. Е, убави момци са, нема спор. Очите ми останаха у них, дако съм на сто годин. Като избирани по каталог, мамка му. Не че имах много време да се заплесвам, що ората са на сватба, ама азе съм си на работа. Таман да намигна на един, колоната пойде. Ту, отече ми късмето. Що ресторанта, къде щехме да поливаме събитието, се оказа на пеесе километри у некъв замък, къде само с това се препитава – праене на сватби. Е, убав беше замъко. Насред маслиновите и лимоновите горички, баш като по филмите – жълт песъчник, палми, едни навесчета с бели тенти, абе красота. Наседаха бабките отвънка докъде чекат да се сбереме сите, та да флезнеме – дедовците обикалят важно наоколо, напети като млади лъвове. Току дойде некой и се натиснат на прегръдки и целувки - а по тая, а по оная и пак по тая буза. Също като по мафиотските филми. Най-накраа флазаме. Е, нема такова преяждане като на италианска сватба. Стриди, миди и чекай да си земем една клечка да си извада зрънце черен хайвер между зъбите, па хапки със скариди, па с некакви други морски работи, къде половината ги опитвам за пръв път у тоя мой жалък животец. И таман си викам свърши се, поканиха ни на обед. Бега бе, ма ние сега ли почваме? И като се почна – спагети – предястие – спагети – основно ястие – спагети – менюто било петстепенно - пак спагети и накрая шведска маса с толко видове торти и сладолед, че Ели се забръка кое по-напред да гледа. Що за опитване вече и дума не можеше да става. Е, нема такова преяждане! И такова излундзване от танци също така.
За прибирането не ща да се сещам даже, че още ми дънат ушите на канцонети.
Знаете ли, че в Сицилия нема представители на „Свидетели на Йехова“. Там по принцип недолюбват каквито и да било свидетели. Мене обаче ме пропущиха и така истината за

Само премествам темата за конкурса да е в начална позиция.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите