Записан(а): Dec 13, 2003
Мнения: 2991
Място: Варна
Въведено на:
20 Яну 2025 19:05:31 » "Очи към себе си"/ 2025 Произведения
В тази тема ще се публикуват само произведенията за конкурса "Очи към себе си" 2025
Поради технически проблеми, липса да достъп до някои от модераторските кодове, произведенията ще се публикуват тук в темата под формата на коментари.
За да може всеки да коментира произведение, което му е допаднало,
АВТОРИТЕ ТРЯБВА ДА ПУСНАТ ПРОИЗВЕДЕНИЯТА СИ - ВЕДНЪЖ ТУК В ТЕМАТА И ВТОРИ ПЪТ, ДА ГИ ПУБЛИКУВАТ ПО ПОЗНАТИЯ НАЧИН В СВОЯ ПРОФИЛ.
Така, произведенията ще бъдат:
-съхранени в профила на всеки участник,
-ще получат възможността за коментари,
-ще могат да бъдат споделяни в социалните мрежи
и ще излезем от ситуацията.
Всяко зло за добро! Ако имате въпроси - пишете на лични или на имейл
art_markoni@abv.bg
Успех!
_________________ За съдбата на песен мечтая,
като надежда в нечия душа да се вселя...
com_ocio ХуЛитер
Записан(а): Nov 17, 2004
Мнения: 19
Въведено на:
21 Яну 2025 15:37:33 »
Недовършен
Хей, барман,
водката ми свърши.
Наливай втора,
че нещо не е в ред.
Чувствам се,
някак недовършен.
Не всичко във
живота е масло и мед.
Налива той,
слага питие пред мен,
бара сръчно
дълго, дълго бърши
и промълви
тихо с глас смутен:
Влюби се!
Туй ще те довърши!
ПП: Съобразявайки се с някои определени обстоятелства, моля, това стихотворение да остане извън класацията на журито!
Icy ХуЛитер
Записан(а): Mar 04, 2022
Мнения: 56
Въведено на:
21 Яну 2025 17:23:18 » Модерни времена
Модерни времена
На телевизора да поиграя,
на телефон да гледам новини,
с часовник крачки да броя - това е
прието за нормално в наши дни.
На книгата батерията пада
и няма как спокойно да чета.
Добре поне че мога от айпада
да слушам тихо музика сега.
И почвам да се чудя над въпроса
кое във себе си да променя.
И всичките ми органи защо са
и как задачите им да сдвоя?
Аз мога със очите да се смея.
Остава да проходя на ръце.
Но струва ли си, даже да успея,
да вкарам разум в моето сърце?
O, да - всяко поколение страда от тази болест - "модерни времена". И никой не иска да се излекува!
Добро начало на конкурса, Айси
hixxtam Администратор
Записан(а): Nov 21, 2003
Мнения: 1749
Място: Плевен
Въведено на:
21 Яну 2025 19:47:11 »
Коментарите на произведенията се правят в сайта под публикациите на произведенията, а не във форума, който е само за участващите в конкурса такива, Mia2442. Прочетете хубаво началната тема
_________________ ХИПО
Icy ХуЛитер
Записан(а): Mar 04, 2022
Мнения: 56
Въведено на:
23 Яну 2025 12:08:56 » Момичето зад щанда (с книги)
Момичето зад щанда (с книги)
`Весели празници!` Аз се стъписах.
Спрях се засрамен, обърнах глава.
`Мойте обноски къде са, какви са?` -
тъй се терзаех аз не на шега.
`Весели празници!` казах накрая.
После закрачих усмихнат напред.
Ето, умът ми, дори без да зная,
с празнични мисли бе мигом обзет.
Колко ли струва в деня си загрижен
някой усмивка на друг да дари?
Ето - момиче зад щанда си книжен
с милия поздрав деня озари.
pastirka ХуЛитер
Записан(а): Sep 02, 2007
Мнения: 796
Въведено на:
26 Яну 2025 11:04:43 » ПИСМО ДО МАСТЪР ШЕФ
Що така бре, шефче, сторват с мене всички?
Уж обогатявам своята култура!
Стига, рекох вече, бобец с наденѝчки,
що рецепти има, бабешка чутУро!
Щом часа удари, все съм пред екрана,
на кулинария уча се от тебе.
Искам да ти кажа що със мене стана.
Гаче ли не правя всичко с цел целебна!
В магазина селски за картофи влязох.
– Дай ми специален и новозеландски!
– Ти си изкуфяла! – продавачът каза
и ми стъпка после чантата пазарска.
Аз не се отказах, тананиках песен,
докато съпругът към града ме вози.
– Търся морски дявол, ала да е пресен!
– Я я виж, колега, тази селска Зоза!
Още не изрекъл, взе ми очилата
някакво младоче, продавач сергиен.
Нищичко не виждах вече аз, горката,
но мъжът спаси ме бързо аварийно.
„Аз съм баба смела и не съм от вчера!“-
казах си в подкрепа, за да имам сили.
Трябваше да спретна бързичко вечеря,
вън се беше вече доста постъмнило.
Че тайландци харни хора са го зная
и се хранят с всичко, дето мърда, шава.
Колорадски бръмбар сбрах си най-накрая,
че яде листата и картоф не става.
Панировка вкусна с яйчица приготвих
и в тигана всички плъоснах по гръбчета.
Тъй вечеря вносна много бързо сготвих,
но да знаеш после що се случи, чедо...
Дядото, разсърден, вънка ме заключи,
каза, че навярно аз съм полудяла.
И студувам, шефче, мръзна като куче,
но ти пиша – значи, че не съм умряла!
И не се отказвам аз да обучавам
хората от вкъщи на кулинария.
Мозъкът ми в ред е, всяка клетка шава,
нищо, че се случват с мен неразбории!
geostal ХуЛитер
Записан(а): Nov 22, 2007
Мнения: 502
Място: Някъде по долното течение на р.Марица
Стара история е тая, ама ще я помня винаги, като обица на ухото ми ще е. Бяха първите години на прехода, оня, лудият, дето си мислехме, че под вола може да има теле. Ама нейсе.
Трябваше да пътувам с влак, бедни години бяха, та си купих за пътническия през нощта, през деня щях да си свърша работата и да се прибера. Мизерна история, братле, вагоните студени, мръсни, мрачни – да ме извини БДЖ-то, че им припомням онова време.
Пътувах за град N, декември месец беше. Настаних се в едно купе, имаше още двама, трима души. Няма осветление, парното развалено, пара пуши отвсякъде като мъгла, ама в целия вагон студено, не беше валял още сняг, ама втората половина на декември си беше. Всички сме се сгушили в дрехите си, от време на време някой продума нещо и пак мълчание. Влакът спира на всяка керемидка, след това бавно набира скорост и монотонният шум на колелетата ми звучат като някакво ехо. По някое време останах сам в купето, слязоха си хората по селата. Отпуснах се, запалих си и цигара, събух се, качих си краката отсреща, чакаше ме няколкочасово пътуване, щях и да си подремна, но чаках да мине кондукторът. Скоро чух гласа му:” Моля, граждани, билети за проверка!” След малко вратата се отвори и едно фенерче освети лицето ми. Подадох му билета, продупчи го, затвори и продължи нататък. Хладно беше, но ме налегна умора, приспа ми се. Сгуших се в палтото си, нахлупих още повече шапката си и се унесох. Ако беше топличко, щеше направо да е прекрасно, ама у нас винаги има нередности и затова животът ни е изпълнен с емоции, ясно какви.
Заспал съм, даже и до днес помня, че сънувах сън: обикалям из огромен магазин на много етажи, целият осветен, лъскав, с много бутици и стока, а аз търся да си купя обувки, пък няма и няма. Продавачките ми се усмихват и викат:”Свършиха, господине, вижте по-нататък, по-нататък…”-и ми се усмихват някак особено. Чудя се как пък обувки могат да свършат, но вървя и търся. Насреща ми иде един едър човек и носи кутия, явно си е купил. „Извинете, викам, обувки ли са това, откъде ги купихте?”Ей там, вика, има щанд с немска стока, тичай да не свършат!” Аз се забързах, уж бързам, пък стоя на едно място и хората наоколо поглеждат към краката ми. Погледнах и аз, стоя по чорапи…
С днешна дата разбирам, че съм бил в нещо като МОЛ, така че смело мога да заявя – сънят ми е бил пророчески: сега МОЛ-ове под път и над път. И друго ми е подсказал сънят, но за него….после, братле.
Събудих се неочаквано, влакът беше спрял на поредната гара, краката ми бяха поизстинали, щях да се поразтъпча до тоалетната и да се стоплят. Наведох се да взема едната обувка и да я обуя, ама няма нищо. Вероятно съм ги бутнал под седалката, разсъждавам сънливо, пипам с ръка и там няма нищо. Ха сега, де! Опипвам с крак под седалката отсреща и там нищо.” Чорт возьми!” Някой да си е направил майтап и да ги е сложил в коридора! Отивам на пръсти, отварям вратата, опипвам, гледам, доколкото се вижда – нищо! Връщам се в купето и пипам навсякъде, пак нищо!” Мамка му!” – някой ги е взел, докато съм спал. Колкото беше тъмно, причерня ми още повече. В нощен влак, с шапка, палто и по чорапи…Резил. Не бяха нови, но бяха здрави кубинки –втора зима щях да ги нося. Пък сега по чорапи, ако отида при началник влака да се оплача, нищо не може да ми помогне. Тоя, дето ги е взел, отдавна е слязъл някъде.
Така ме хвана яд и на влака, и на държавата, в която живеем, и на тоя нещастник, дето ми ги е откраднал. Хвана ме яд и на себе си, защото бях чувал, че по влаковете се краде, ама да ти отмъкнат обувките и то през зимата, си е направо варварство. Отивах в друг град, не се прибирах вкъщи/можеше и по чорапи/, как ще сляза на гарата, а и какво впечатление ще направя, като някой, избягал отнякъде си – дори клошарите съм ги виждал с някакви обувки.
Не знаех какво да правя, но навремето старшината в казармата ни набиваше в главите една мисъл, че, каквото и да стане, изход винаги има. Успокоих се,” Ще намеря решение, викам си, на гарата ще ми дадат някакви бракувани, все ще се оправя.” Седнах по турски да ми се стоплят краката, че бяха станали лед. Влакът пак спря, след малко тръгна, вратата на купето се отвори и влезе някакъв едър мъж с кожух и някаква шапка на главата. Внесе в купето още хлад и някаква миризма, тогава я определих на кисело зеле. „Здрасти –вика- спиш ли, момче?”Явно така, като съм се свил, ме е помислил за някой младок. „А, не, наспах се вече”-отвръщам му. Не ми беше до приказки, а оня, като отвори една уста, като се разприказва, пък и взе да ме пита откъде съм, накъде съм тръгнал, взех да го лъжа, няма да му давам обяснения, я. Но усетих, че е дебелак по природа, от ония селски хитреци, дето с тарикатлък направиха през тези години пари и смятаха, че светът е техен. Мразех безпардонното им поведение, нахалството, наглостта им, много често те се проявяваха в речта им. През социализма бил председател на ТКЗС, па като дошла Демокрацията, успял да получи немалко дялове, замогнал се, сега правели далавери с негови авери, изкупували на безценица земи от възрастни хора, книжки от масовата приватизация…Слушам, а той каканиже, без да го питам, че и в София имал апартаменти, давал ги под наем, взе, че се отвори и за мацки да говори, че как досега били пили, яли, но в момента бил кукуряк, щото една паница зелева чорба изпил. „Аха!- викам си- ето откъде ми лъхна на кисело зеле”. Подкачам го и аз по нещо, а той приказва ли, приказва. Хеле по едно време се поумори и спря да ломоти, взе да се прозява. „Момче!- вика ми-ще взема да подремна, че моят път е по-дълъг.Я да се събуя, че да ми олекне на краката”. Събу се, изтегна се на отсрещната седалка и рече:”Пък ти, гледай някой да не ми отмъкне обувките, че ще го трепя после. Да знаеш, много се краде, ей – всичко!””Добре!-отвръщам му,- бъди спокоен, ДРУГ няма да ти ги пипне!” След няколко минути заспа и така захърка, че заглушаваше и свирката на началник влака, и писъка на локомотива…
…………………………………………………………………………………………………
„Дакщайн”- хубава марка немски обувки, паснаха ми на краката, сякаш съм ги мерил.
Още ги нося, много яки.
Прав е бил моят старшина, че винаги може да се намери решение на даден проблем.
abonat ХуЛитер
Записан(а): May 13, 2007
Мнения: 59
Въведено на:
28 Яну 2025 18:55:17 »
Брачна политическа коректност
Жената ме нарече „идиот“ –
без капка политическа коректност,
понеже върху кухненския плот
неволно – без да искам! – се изсекнах.
А после ме нарече и „кретен“ –
без никакви задръжки и превзетост,
задето от тавата с огретен
ни хапка не оставих за детето.
Накрая ме напсува – честен кръст! –
без женски свян и брачна солидарност,
че вместо леща и сироп от бъз
съм купил пет Загорки „Специално“…
***
Седя на двора – тъжен и пиян,
и с поглед, впит в заключената брава,
си мисля как на холния диван
жена ми – вместо мен! – се излежава,
как вместо мен замезва и яде
и вместо мен каналите разцъква,
докато аз кибича неглиже
и тлъст комар наоколо подхвръква….
Какъв живот – същински Бухенвалд!
Съдбата ми оказа се несретна –
ожених се за звяр без капка жал…
(Прощавай, политическа коректност!)
А можех да съм нейде на море
и – без жена, дете и гюрултия –
заслушан в някой стар, любим рефрен
поредната си биричка да пия…
Да, можеше… но само че уви!
Не е коректно днес да си мъжага.
Светът се управлява от жени –
от батки във поли и баби Яги…
Навярно затова Исус Христос
не смее да се върне на Земята.
А аз – глупак! – предадох чест и пост
за шепа огретен от неприятел…
com_ocio ХуЛитер
Записан(а): Nov 17, 2004
Мнения: 19
Въведено на:
30 Яну 2025 13:22:41 »
Прогрес
Нацията се развива,
под егидата на ЕС
и живеем тук щастливи
в повсеместния прогрес.
Днес писмата със клеймо
не разнасят пощальони.
СМС-сите са в ход,
на мобилни телефони.
Чрез телевизор, интернет
свързани сме със света.
Кино, опера, балет,
а жените… Красота!
Силиконът пък доби,
едни огромни габарити
и най-невзрачните жени,
превърнаха се в Афродити.
Чета вчера - мъж родил…
Не повярвах на това.
Пише девственик е бил,
нямал връзка със жена.
И настъпва в мене стрес.
Няма връщане назад.
Развитието е в процес
на многоцветен гей парад.
ПП: Публикуваните от мен произведения, моля да не участват в класацията на журито.
mitkoeapostolov ХуЛитер
Записан(а): Sep 01, 2013
Мнения: 5
Място: София
Въведено на:
31 Яну 2025 12:23:59 » Учител на годината
Наскоро ходих на гости у президента. Нали ме наградиха за учител на годината, пък после и Стара планина ми връчиха, та реши човекът да запознае семейството си с най-културния и образован жител на държавата.
Поканиха ме в събота следобед – да си чуем приказката, а не мляскането. Влязох в Бояна от към историческия музей, та се смирих от величието на предците ни и неволно продължих с наведена глава.
Посрещна ме лично цялото семейство – президентът, жена му и дъщерята. Седнахме на двора под една беседка. Президентът взе да ме разпитва за учениците, за телефоните, за изкуствения интелект, като все хвърляше погледи към дъщеря си. Аз мълчах и седях със сведена глава – още не ме беше пуснало от музея.
Притесних се, че си ще си рекат, че съм прост и затова мълча. Реших да кажа нещо умно, ама не можех да се сетя какво. В този миг президентшата ми се притече на помощ и донесе поднос с препечени филии, поръсени със сол и чубрица, гарнирани с домати и плочка сирене.
- Еее – отпуснах се най-после аз – ама каква хубава циганска баница сте направила.
Жената нищо не каза. Седна и се заслуша в разговора ни. Президентът продължи за образованието, мисията на учителя, иновативното училище, ама на мен само пустата циганска баница ми беше в устата. Ометох почти всички филии сам, като през цялото време кимах одобрително към президентшата.
По здрач президентът свърши с лекцията и си дадох сметка, че е време за тръгване. На вратата реших да затвърдя доброто впечатление, което направих с един финален комплимент:
- Ама, такава циганска баница не бях ял никога.
Президентът се усмихна, жена му нищо не каза, но дъщерята най-сетне събра смелост и ме изпроводи със следните думи:
- Радваме се, че харесахте билковите брускети от Тоскана.
От дете обичам да се смея
с две редици зъбки най-отпред.
Но сега е друго и не смея
да ме снима някой на портрет.
Стискам здраво устни, да не види,
че съм щърба като първолак.
Зъбите ми, да му се не види,
търся с поглед в оня треволяк,
гдето, общо взето, с моя Мето
смачкахме, преди да разцъфтят.
Знам, че там направихме детето,
а без малко и да ни глобят!
Как така ли? Ами много просто!
Имало табелка: „Не гази!“
Над главите ни със поглед остър
строгият пъдарин се яви.
Той насочи пушка да ни сплаши
и облещи ей таквиз очи!
Казахме му, че не сме апаши
и това отлично си личи,
но човекът яхнал бе яда си,
даже стреля и улучи клон...
Бързо се измъкнах от съня си,
изтърчах към нашия балкон.
Но неостъклен е, взех, че паднах
долу аз... Направо се пребих!
Тъй завърши моят сън безславно.
Аз с беззъба мутра се сдобих.
Рекох си – какво пък, ще оправи
моята фасада Богомил.
Сръчен зъболекар, но забрави
с него че танцувахме кадрил.
Дадох му червена петолевка
и отворих устните си аз.
– Тук „играят“ новите столевки!
Теглиш заем, жено, имаш шанс!
Идеше ми просто да го прасна
този обирджия! Не посмях...
Остарея ли, ще ми пораснат
зъби пак! От дядо си видях!
pc_indi ХуЛитер
Записан(а): Dec 06, 2005
Мнения: 1083
Място: София
Въведено на:
05 Фев 2025 04:05:59 » Как бе отнета лекарската ми практика
Най-общо казано, кариерата ми на общопрактикуваш лекар започна някъде в началото на миналия век и тръгналата ми към презряване авторитетна , четиригодишна възраст. Под „общопрактикуващ“ имам предвид абсолютно общо- кукли, плюшени играчки, човеци, котки, кокошки...Специалист УНГ, вътрешни болести, хирург, стоматолог, офталмолог, лаборант... В тази невръстна възраст вече можех да чета и пиша, и това ми даваше самочувствие на наистина добър доктор и спасението, което дебне отвсякъде. Доказателство бяха и котките, които, колкото и отпуснати, и примрели да бяха, щом видеха спринцовката ми, мигом оздравяваха и хукваха по делата си.
Най-редовен и търпелив пациент ми беше дядо. Обикновено му записвах час за след вечеря, когато се събирахме всички около масата и му правех обстоен филтър- зъби, гърло,нос, уши, очи.. Често седеше и превързан с някоя забрадка на баба(тогава повечето баби имаха забрадки Сега и аз съм баба, но вместо забрадка, имам бели маратонки и изтъркани джинси ) От него научих и техниката за предаване на кашличка- когато аз самата кашлях от бронхитчето си, за да ми мине по-бързо и да мога да „работя“, изваждах с два пръста, или малката пластмасова пинцетка от Чичодоктора кашличката от моята уста и я пусках ритуално в неговата. А най-доброто място- в кошчето.
. Той ми измисли и една пациентка- Николинка, която все се оказваше, че ме е търсила докато съм играла с децата на улицата и е казала, че ще дойде на другия ден, защото искала само аз да й правя зъбите. Много я обичах тази измислена Николинка и обсъждането на посещенията й..
Поради липса на размер, престилката ми не беше бяла, а светлосиничка, без ръкави, закопчаваше се на гърба, а отпред имаше джобче с избродирано цветенце. Да е ясно от кога са се появили цветните туники. Кабинета ми се намираше под една квадратна помощна маса с дълга покривка с ресни, които сплитах на плитки. Имах всевъзможни инструменти и неща. Понеже не ги пиех, се доверяваха на професионализма ми, имах и шишенца с хапченца- главно витамини. Любим за гледане и игра ми беше витамин А-малките рубинени перлички,. Правех си спринцовки от празни шишенца от лекарства, като пробивах бялата капачка отвътре с карфица и поставях обратно капачката, като в шишенцето разтварях нещо, в зависимост от диагнозата и лечението. Обикновено тези страховити спринцовки стояха само в кабинета ми, но явно веднъж е бил викан лекар на терен, не съм прибрала на време и...баба я настъпи...Настана олелия голяма и не помня пердашиха ли я докторката, но семейното министерство на здравеопазването мигновено забрани производството на такива спринцовки , обискира кабинета и изхвърли всички намерени такива. Но не това ми костваше разрешителното ...
Един ден ни дошла на гости една друга близка леля,която ми беше подарила синята престилка с цветенцето, с малката си дъщеря- тогава бебе, под годинка, неходещо, беше братовчедка ми. Заспала по пътя и я сложили да спи в стаята с моя кабинет И тук историята ми е повече разказана след време, отколкото да си спомням, но както си говорели в гостната, а аз съм се въртяла край тях, рекли да видят бебето как е- толкоз кротко, дали е добре, на което съм казала важно да не се притесняват, че съм го излекувала- дала съм му хапченце..С малки като хапченца крачета са стигнали до стаята ..Зачервила бузки- явно витаминче някакво съм й дала... Шамари не помня, а и едва ли до това им е било- веднага са я откарали на промивки...Жива и здрава, време е вече и тя да става баба, а историята остана като тези, на които се смеем след време, когато всичко е минало добре. Минало и заминало, като моята лекарска практика. И началото на фризьорската ми... )
П.П.:Да не се чете от деца под 12 тодини.!
П.П..П.: Предупреждението май трябваше да е в началото.
Kiki_Niki ХуЛитер
Записан(а): May 17, 2022
Мнения: 34
Въведено на:
05 Фев 2025 08:53:03 » Тука има, тука нема
"Тука има, тука нема" -
туй е мойта първа тема.
Тема дълга - за поема...
Скромно аз ще я подема.
Всичко тук - оразмерено!
Ред по ред е преброено!
За конкурс е сътворено,
но от Муза - неродено...
***
Имаме си мъдрост бол
и изричаме, че царят гол,
ала сме си онзи вол
дето го бодат със... кол.
Друг товари си колата,
ние - лапаме мухата.
Песен пеят колелата,
но каручката - замята.
Били сме велик народ!
Март, на трети - всеки горд!
На четвърти - няма брод...
Де го този, древен род,
в който всички от родата
са целували земята?
Как така борци с Ламята,
Днес треперят от змията?
***
Тука има - тука нема.
Не игра, а болна тема!
И дори не е дилема...
Власт ли има - всеки взема...
Djivderova ХуЛитер
Записан(а): Feb 06, 2025
Мнения: 1
Място: велико търново
Въведено на:
06 Фев 2025 22:10:17 » Как санитарката Цецка ми октрадна...
Как санитарката Цецка ми открадна мъжа
Разболяхме се с мъжа ми от ковид. Тежка и коварна болест е. Той направи и двойна бронхитплевмония. Наложи се да влезе в болницата. Аз останах да си лежа в къщи. Една съседка ми пазаруваше. Децата живеят в друг град. Помолих най-добрата си приятелка да купува и да носи всеки ден храна на съпруга ми, защото в болницата яденето за нищо не става. Обаждах му се по телефона по няколко пъти дневно. Какво ли могат да си кажат двама възрастни болни хора? Само се оплакват.
След десет дена изписаха мъжа ми. Взех такси и макар и неоздравяла отидох да го прибера. Той дълго се бави, а когато слезе долу не беше сам, а с една изрусена много симпатична жена, някъде около петдесет и петте.
- Запознай се с Цецка, нашата санитарка. Докато бях болен тя се грижеше за мен като майка. Носеше ми домашноготвено ядене. Готви страхотно. Много по-добре от теб. Переше фанелките ми. Влюбихме се. Ще отида да живея с нея. Не се сърди, но нашия брак вече е изконсумиран. Женени сме от толкова години. Много време, много. Е, тръгвай. Цецка ще ме закара с колата си. Има голям апартамент в центъра. Синът й живее в София. Компютърен специалист е. Изкарва много пари. Помага й.
Светът се завъртя пред очите ми и се разби на парченца като счупена кристална чаша. Какво ми приказваше моят съпруг? Какво става? Защо? Не, не е истина!
- Ванко, помисли пак... не бързай... та ти си на седемдесет и една години... обичам те... - замънках аз объркана.
- Всичко свърши. Седемдесет и една години за един мъж са една прилична възраст.
- Аз харесвам по-възрастни мъже. Те имат вече мъдрост и житейски опит, госпожо. Голям красавец е вашия съпруг, но както разбрах Вие не го цените. - каза Цецка и го хвана за ръка и тръгнаха.
Плаках, плаках, плаках... пък после се примирих. Така било писано. Не подадох молба за развод. От къде на къде. Няма да резиля децата ни по съдилища. Той също не подаде. Мина месец, втори, трети. Една сутрин се звъни на вратата. Отварям. Моят благоверен. С багаж. Понапълнял малко, но с едни тъжни очи ме гледа.
- Връщам се. Не мога да живея повече там. Цецка само готви и готви и готви, а след това гледа турски сериали. По единия, а след това и по другия канал. Ден след ден. Месец след месец. Не се интересува от нищо друго. Не чете. Дори вестник не си купува. Кръстословици не решава. Не иска да ходим нито на кино, нито на театър, нито на концерт. И секс все по-често ми отказва. Няма за какво да си говоря с нея. Търпях заради хубавото ядене, готви божествено, ама не се издържа вече. Може да не ме приемеш. Предадох те. Открих, че с теб е интересно и хубаво. Не напразно на времето точно теб избрах от многото си кандидатки за съпруга.
Прибрах го, нали все още го обичам.
Не можеш да пускаш нови теми Не можеш да отговаряш във форума Не можеш да редактираш мненията си Не можеш да триеш свои мнения Не можеш да гласуваш във форума