Класната

ХуЛитер Записан(а): Mar 22, 2024 Мнения: 1

Класната
/хумористичен разказ/
Всяка прилика с реални лица и събития е чиста случайност.

Бях девойче от село, с кестенява коса, очи по-буйни от мен самата. Лунички - сякаш взети направо от луната, пръснати по цялата география на лицето ми. Талия - по-тънка от знанията на кифлата в класа ми за всичко извън извивачката за мигли и фондъотена, който между другото не беше нейният цвят. Понякога седмиците ми бяха по-скучни от дневното небе, защото нощното си е друга работа, а за залезите, нека не говорим. Тогава си измислях разни забавления на чужд гръб.
Имах една учителка по математика – класната. Очаква се, че щом е моята зодия, ще е мой човек, ама ми седеше все на контра. Винаги, когато бях достойна за шестица, (което се случва веднъж на високосна година) тя ми пишеше двойка с отсъствие и забележка. Обаче когато си просех двойка, си ми я лепеше в дневника така, както муха се лепи на… знаете си на какво.
Вече три години покрай ония матури и глупости, свързани с влизането ми в гимназия, нещо, което ако зависеше от класната ми нямаше да се случи, умувам как да ѝ го върна, ама с финес. Па знам ли, можеше да прежали тук-там някоя стотна, да ми повиши успеха, колкото да ѝ се разкарам от главата.
Бях я проучила внимателно и знаех, че мрази змии, обича да пише двойки, обича да се прави на млада, не заменя за нищо чантата си от двайсетте години на миналия век и обича да изнервя хората с тънка талия и лунички.
Планът бе такъв: точно на завършването на седми клас, което беше след седмица, щях да ѝ покажа, с кого си има работа. Щях да си напиша шестици в дневника като подкупя хакерчето в даскало и да окача плакат, който гласи: „ЧЕСТИТО ПЕНСИОНИРАНЕ, Г-ЖО ПЕРИТОМАТОВА, ВРЕМЕ ВИ БЕШЕ!“
Започнах подготовката още от днес - седмица преди завършването. Прежалих едни 50 лв. от джобните си, ама какво да се прави, нали е отмъщение с финес и стил. Ония хакер, обаче беше нагъл и освен, че ми прибра парите, поиска да го черпя до края на годината и да му пиша домашното по български език и литература. То да не си имаш работа с хакер шестокласник в тоя живот. Нагъл човек, какво да ви разправям.
Продължих с подготовката. Ред беше на сестрата на Перитоматова. Отмъкнах змията от зоомагазина на тате, ама пак оставих една двайсетачка, макар, че трябваше да са десет банкноти. Змията изсъска, но ми се стори, че дори тя е по-мила. Взех я, ама не знаех къде да я оставя, затова я наместих в мазето в един голям буркан и пробих дупки на капачката му с надеждата да не излезе и да не се удави в буренцето с гроздова ракия на дядо и чичо.
Трябваше само да направя плаката, обаче бях изморена, като заек, гонен от лисица. Като казах заек, дано не ме хванат, че иначе ушите ми ще станат, колкото неговите. Имах нужда от почивка, защото ми отне цял ден само за тези две неща, а на е лесно да обикаляш София с колело и змия в раницата.
Нощта бе омагьосваща. Сякаш звездите се надпреварваха да блеснат и да се покажат, за да види света коя е най-красива от тях, а луната бе сякаш майка на всички им ги следеше да не падне някоя звезда. Аз пък се надявах точно на обратното, че да направи света малко по-чист и бял. Гледах ги с такова възхищение - като дете, намерило скрития пакет с бонбонки в тайния шкаф у дома.
Все тая. Не успях да спя, защото бях заета да играя на гоненица с комарите. Много инати същества. Отворих им прозореца и им постлах родопското одеяло с цвят на мак като червен килим, че да минат по него за навън. Само дето песен не им изпях за съпровод, но и да бях, нямаше да има резултат. Трябваше да ги избия. Сами си го пожелаха.
Ден номер две от подготовката. Трябваше да свърша повечето работа, защото утре е понеделник и съм на училище. Първо, изядох две филии с олио и червен пипер, нали съм си от село, градско чедо не мога да стана, мюсли и корфлейкс не ям. После отидох да видя как е змията. А след това, се втурнах към другия край на града с метрото до специален магазин. Не щеш ли, зърнах класната по пътя. Отново беше с любимата си кисела физиономия, но днес носеше грим. Кой, за Бога, на червена рокля ще сложи зелен грим? Погледна ме строго, а аз се сгромолясах, но все пак я заговорих.
- Здравейте, г-жо Перитоматова, как сте?
- Добре съм, Миранда. Ти как си? Пак ли някоя глупост ти се върти в главата?
- Добре съм – отвърнах. - Извинете, но ако не е тайна, накъде сте се запътили? Изглеждате прекрасно!
- Отивам към НДК. А, ти?
- Към един магазин за арт материали - бои, платна, четки за рисуване и т.н.- казах аз.
Беше моята спирка.
- Трябва да слизам тук. Беше ми приятно, че си поговорихме - едва го изрекох и слязох.
Слязох и се почувствах леко облекчение. После се зачудих, откъде идва фамилията Перитоматова и кой ще си кръсти детето Перитомат. Разрових се в телефона и разбрах, че името идва от гръцки и означава харпия, а харпията е зло същество и се съгласих. Даже много ѝ отива.
Влязох в магазинчето и взех плакат сто на сто и двайсет с усмивки (имаше и други дизайни, ама взех този, защото тя мразеше да се усмихва). Трябваха ми и други материали и отново се изръсих с едни 30 лв. Брей! То било скъпо да отмъщаваш. Взех всичко. Усещах, че се случва нещо, заради което ще загазя или ще се провали планът. Като например, змията да е набарала гроздовата ракия, да си е пийнала и сега да танцува някой ориенталски танц. Надявах се, да е просто поредният опит за майтап на интуицията ми, защото по някакъв странен начин предусещах нещата в живота. Не исках, ама се случваше. Само дано класната не се е претрепала с тия десет сантиметрови токчета, с които беше в метрото.
Прибрах се и започнах да творя. Пуснах си музика и си припявах: „Идва най-щастливият ден, в който ти ще си далече от мен“. Свърших с всичко предвидено за плаката. Само дето не знаех къде да го скрия, затова го наврях при змията зад буренцето. Вече бях готова. Трябваше само да минат онези няколко скучни дни. Минаха бавно и мъчително, като изходното ниво по математика.
Денят на големия реванш настъпи. Да, трябваше да съм весела и щастлива, обаче бях недоспала и крива, защото цяла нощ си играх да окачам плаката. Вместо в нас се събудих в палатчица близо до училище. Какво съм правила, не знам. Не ме питайте - не мога да ви отговоря. Еуфорията и адреналинът бяха толкова силни, че нищо не помня. Явно съм заспала, докато чакам да си тръгнат всички минувачи. Един полицай ме събуди с въпроса:
- Какво правиш тук?
Гласът му беше студен като кубче сибирски лед. По-твърд от чертожните инструменти на Анастомена Перитоматова. Все тая. Реших, че ще бъда отговорен гражданин.
- Нищо. Реших, че просто ми се спи сред градската природа.
- А каза ли на вашите, госпожичке?
- Да-а-а-а – искаше ми се да призная и да кажа „не“, но щяха да ме хванат бързо.
- Сигурна ли си? Как ти е името?
- Името ми е Миранда Гардинър и съм напълно сигурна г-н... – загледах се, за да видя каква му е фамилията. О, Богове! Фамилията му е Перитоматов. Ужас! Ето откъде идвала фамилията на класната. Сега жена му ще каже на нашите и ще ме оставят на лятно училище по математика – Напълно съм сигурна г-н Перитоматов.
- Дай си личната карта Миранда.
Той я погледна така, сякаш ще разглежда криминално досие. Не го виня човека. Толкова пъти съм била в дирекцията за дребни номерца. Като да отвъртя болтчетата на стола на г-жа Анастомена Перитоматова, или като да направя стреличка с хартия и сламка, или като да оскубя пера от птицата талисман Александър, за която г-на по история много ни се дразни, че не сме му добавили едно „Велики“ към името.
Върна ми картата с думите:
- Лъжеш представител на закона, а? Г-це Миранда, чул съм се с родителките Ви цели 10 пъти днес. Елате с мен в участъка и без разправии.
Ей сега вече я втасах. Трябваше ми някакво чудо, за да се отърва. В този момент се пръкна и Анастомена Перитоматова. Сигурно пак щеше да бъде на поредната манджа мерудия. Тя се запъти към нас.
- Изчакай Здравко! - изкрещя тя.
Перитоматов изчака жена си. Явно ще ме хокат заедно.
- Ще ме хокате и Вие ли г-жо Перитоматова?
Тя ме побутна леко и ми прошепна:
- Тихо сега. Ще пробвам да те измъкна. Мъжът ми е много проклет.
Зае се за работа като му прошепна някакви неща. Той ме пусна, а Перитоматова му се усмихна. Тръгнахме заедно към училище. Всичко беше готово: змията, плаката и хакерчето ми беше напълнило дневника с шестици за годината. Но защо вече не бях толкова радостна от предстоящия реванш?
След като застанах в публиката, Перитоматова изпищя:
- Има змия в чантата ми!!!
Трябваше да се засмея редом с цялото училище, но не ми беше особено забавно. Стана ми чак неприятно. Прониза ме жалния поглед на госпожата. Защо обаче този път ми пукаше за нея? Моята спасителка сега береше срам и страх, а аз, идиотката, се подхилвах леко.
Ама че съм непохватна… Спънах се на равно. Докато падах, част от обувката ми се закачи за въженцето на афиша. Плакатът се разпъна и пожеланието лъсна… Отново глъчка смях. Всичко трябваше да бъде забавно и аз да се пръскам от смях, а сега всичко ми бе ужасяващо. Сякаш е паднала ядрена бомба - шумотевица, ужас и една крещяща класна… Трябваше да направя нещо. Взех микрофона от ръцете на заместник-директорката и казах:
- Здравейте, честит празник, седмокласници и спорна работа на ръководството. Искам само да се извиня, че си позволявам това - обърнах се към Перитоматова и продължих. - г-жо Перитоматова, много съжалявам. Всичко случващо се тук е по моя вина. Говоря за змията и плаката. Много съжалявам! Просто преди да ме отървете от, Вие знаете кое, мислех, че сте зла и ексцентрична и за това ми пишете двойки. Оказа, че греша. Не трябваше да ви бойкотирам. Много съжалявам!
Перитоматова дотича до мен. Прегърна ме и прошепна:
- И аз съжалявам, мило дете! И аз не бях права!
Директорът не знаеше как да реагира. Да ме смаже от конско, на което така или иначе нямаше да обърна внимание, или просто да се разреве от щастие. Не направи нито едно от двете. Вместо това - взе микрофона и каза:
- Всичко това, дами, господа, ученици, беше по сценарий. Искрено се надявам да ви е харесало изпълнението на Миранда и класната ѝ! Човек никога не знае каква е същността на нещата. И си продължи там с всичкото останало, което трябваше да си изговори.
Аз не знаех как да реагирам, но знаех, че това ще го помня дълго и че за класната ще има специално място в сърцето ми, но вече със знак +. Ех, тази математика. Пак грешно бях пресметнала 😊

Автор: Ния Германова, 13 години, Литературен клуб към ЦПЛР - Стара Загора. Ръководител: Невена Божкилова

Браво, за развинтената ти фантазия! Smile

Чудесно написано! Smile

Радвам се, че имаме толкова малък участник. Притеснявам се, ако детето е прочело всички, участващи произведения...че не всички са подходящи за тази възраст. Ще трябва да вземем мерки Embarassed

Забавна и поучителна история!Чудесно написано за тринайсетгодишно...дете! Поздравления! Very Happy

И ме върна директно в осми клас, когато по математика ни преподаваше..не си спомням дали Николов се казваше, но със сигурност го наричахме Оми сан, като героят от "Шогун", на когото приличаше. Много строг и суров, имаше навик да ни потропва с кокалчетата на свитите си пръсти по главите...абе страшна гад, много двойки пишеше, класната ни му купува торта да го черпи, че да не ни остави на поправителен няколко екземпляра, в това число и мен. Много му се дразнех. И понеже рисувам, а в онези години по-хубаво от сега, такава карикатура му бях спретнала в час по "Морал и право" ..и другарката(тогава така наричахме госпожите) ме хвана, но за мое учудване беше в такъв възторг от творбата ми и така се смя,и ме помоли да й я дам да я покаже в учителската стая, като обеша да не бера ядове за това. И си удържа на обещанието, че и все отлични оценки имах при нея.Ама те и колегите му не му се кефеха на този ..Оми. Rolling Eyes

Успех, хлапе! И пиши! Very Happy

ХуЛитер Записан(а): May 07, 2024 Мнения: 2

Уникален е! Много добре написан и завладяващ разказ!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите