Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: DYDOGROZ
Днес: 0
Вчера: 2
Общо: 14128

Онлайн са:
Анонимни: 429
ХуЛитери: 0
Всичко: 429

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Февруари 2024 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
ХуЛите :: Виж тема - Думи за "Жена на вятъра" от Кръстьо Раленков
.: Търсене :: Списък на потребителите :: Групи :: Профил :: Влез и виж бележките си :: Вход :.

 
Започни нова темаРепликирай в темата
Виж предишна тема Влез и виж бележките си Виж следваща тема
Автор Съобщение
Markoni55
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Dec 13, 2003
Мнения: 2952
Място: Варна

МнениеВъведено на: 20 Яну 2024 23:10:35 » Думи за "Жена на вятъра" от Кръстьо Раленков Отговори с цитат върни се горе

Разкош! Удоволствие е да четеш рецензия, написана от Кръстю Раленков!

Думи за "Жена на вятъра" от Кръстьо Раленков
Знам, че е събота. Че е дълго. Че не е за всеки. Но – не е реклама, а почит към критиката - изтляваща, намаляваща, невъзможна почти! - която чете текст и създава контекст.
Думи за "Жена на вятъра" от Кръстьо Раленков
Има един тип повествования, написани обикновено от превъзходни автори, които сякаш не претендират за нещо повече от това да ви разказват историята, която разказват. И толкова. Няма каквито и да било грандиозни нравствени или идейни свръхнатоварености, няма подчертано скрупольозен „втори план“, няма естетическа патетика, няма преднамерен универсализъм. Има плътна, добре разказана история, която ви оставя впечатлението, че сте читатели или слушатели на някакъв увлекателен частен случай - и само отвреме-навреме едни много фини нишки проблясват като паяжини на слънце и намекват, че може би, може би, въпросният частен случай притежава и някаква недоказуема естетико-интуитивна връзка с всеобщото. По правило, тези книги залагат на винаги трудната за изобразяване “текливост“ на своето съвремие и не прибягват до относително статичния (и в този смисъл леко спекулативен в художествено отношение) фон на историческия или фантастически разказ
Имам особена слабост към подобни текстове, защото те връщат на високолитературното, с неговата склонност непрекъснато да разлиства на втори план смисли и подтекстове, изначалната свежест и самодостатъчност на хубавия разказ. Да разкажеш една история интригуващо, майсторски, с точния темп и без излишно усукване, със замах и мярка едновременно, си е фигура от висшия пилотаж на писането. Един от безспорните майстори, за които веднага се сещам в това отношение е Ъруин Шоу, когото надали бихме могли да причислим към гениалните автори, но същевременно е невероятно можещ писател. Сещам се за Шоу, далеч не заради романа “Богат, беден“, с който основно нашумява за широката публика, а по-скоро заради книги като “Вечер във Византия“ или “Нощна работа“. Това са типът повествования, за които говоря - разказ, който не отива отвъд себе си, обаче отваря зрението ви поне дотолкова, че да съзрете особената, многоцветна и оттам многозначителна аура, която обгръща иначе ясните очертания на текста. На български терен такива книги са, да речем, “Малки семейни хроники“ и “Везни“ на Павел Вежинов.
Донякъде странно, но „Жена на вятъра“, последният роман на Александър Секулов, спокойно може да бъде четен точно като такава окръглена и ненакърнима в разказа си история, макар, разбира се, книгата да не се изчерпва единствено с прочита си на това ниво. Защо, обаче, обръщам особено внимание тъкмо на него? Защото, според мен, в това се състои една от сериозните „добавени стойности“, спрямо предишни текстове на писателя.
Може да се каже, че в момента българската литература разполага само с двама изявени стилисти: Емилия Дворянова, с нейните темпорално-музикално-словесни завихряния и Александър Секулов, с неговата пространствено-светлинна стилистика. Дълбока заинтригуваност от индивида и у двамата, но докато при Дворянова подходът, изграждането на текстуалната тъкан и образите на героите е въпрос на интериор и „чуване“, при Секулов всичко това се постига посредством екстериор, посредством простор и „виждане“.
Честно да си призная, изобщо нямам рационално обяснение как се получава тази магия с „просторността“ на Секуловата словесност. Има я в романите, в поезията, в драматургията му. Той е словесен производител на светлина и пространство. Не толкова ги изследва, колкото ги поражда. В този смисъл, той е красиво-парадоксален автор. По изображение романите му създават впечатление, че пребивават в някаква екстериорност и екстровертност, но по жест, по същина, те са дълбоко интровертни.
Обаче да си подчертан стилист, при когото в немалка степен текстът черпи енергитизма си от специфичното съприкосновение на думите, от любовното “триене“ между символ и действителност, е, както се казва, колкото благословия, толкова и проклятие. Дори само в интерпретативен план стилистичността може да бъде сериозно подвеждаща. (Сравнително наскоро ми се случи да прочета направена с добро чувство бележка от Георги Цанков съзираща връзка между текстовете на Секулов и декоративния роман на Чавдар Мутафов. С цялото ми уважение към критика, не мисля, че декоративността изобщо е относима към пловдивския автор. Все така в духа на подведената от стилистиката интерпретативност, си спомням и една реплика на Златко Ангелов, изплъзнала се по повод диалозите от “Господ слиза в Атина“, нещо от сорта, че “в действителността хората не си говорят така, както се говори в романа“. И пак моите уважения, но хората в романовата действителност могат да говорят всякак, стига да звучат художествено убедително, а това пред Секулов изобщо не стои като проблем. Не е лошо отвреме-навреме да си припомняме, че романовото е кохерентна естетическа среда, преди да я о(т)съдим с кореспондентна мяра.)
Но има и друго - прецизната стилистичност по определение ни отпраща в полето на “високата литература“, създава усещането за отдалеченост от живота, така да се каже. Още с романа си “Господ слиза в Атина“, инстинктивно или съзнателно, Александър Секулов сякаш се опитваше да открие някакъв баланс между израз и виталитет. Ето, че сега, в “Жена на вятъра“, този баланс зазвучава в една превъзходна хармония. Това е и причината да твърдя, че самостойността и самотъждествеността на разказа като разказ, извън смислово-метафоричните натоварености, е “новинката“, допълнителният бонус на тази книга.
Ако все пак непременно трябва да етикираме за любителите на теоретични рефлексии този роман с нещо повече от определението “чудесна книга“, аз бих го определил като екзистенциален роман. Роман на индивидуалния, но и светови кризис. Неслучайно като мото на книгата е изведено онтологичното усъмняване, ужасът пред произволната летливост на чиновете и изобщо на световната подредба, изразена с репликата на армейския капитан от “Бесове“ на Достоевски: „Щом няма Бог, какъв капитан съм аз тогава?“
Формално книгата представлява хроника на едно лято, събрало на гръцки остров неколцина мъже и една жена. Три части - Островът, Лодката и Морето, осемнайсет глави, наречени „Катерина“, (първа Катерина, втора Катерина и т.н.) по името на героинята. Това ме изкуши да чета книгата и през кодификацията на името. Катерина означава чистота, непорочност и аз четях, освен всичко друго, и осемнайсет непорочности от Александър Секулов. Така първа катерина ни представя непорочността, която се възвръща в нас, усетим ли полъха на смъртта, втора - чистотата, с която влизаме в едно случайно запознанство и т.н. И макар да се съмнявам, че авторът съзнателно е имал предвид подобна линия, трябва да кажа, че такъв прочит е напълно възможен и в немалка степен - обогатяващ.
Иначе романът започва оттам, че хроникьорът Йоско, усетил дъха на смъртта (загатната е смъртоносна болест и тежко лечение), прави онова, което прави всяко живо същество на физическо равнище в такива случаи - бяга. Посоката на неговото бягство е Гърция и по-точно гръцките острови и това е колкото технически удобно за биографично и емоционално свързания с южната ни съседка Секулов, толкова и символно - пред полъха на смъртта Йоско бяга към лоното, към корена, към щастливото детство на цивилизацията, доколкото приемаме, че тъкмо Гърция е люлката на европейския живот и цивилизация. Но Йоско прави и онова, което би направило и всяко отчаяно човешко същество - търси Бог, моли се на Бог, има нужда от Бог. Героят не просто допълва и надхвърля телесната реакция на бягство, отправяйки своите молитви към отвъдното, към невидимото, към недоказуемото. Болестта при него е сдвоила бягството и молбата, телесното и надтелесното в една особена, изтощена, но жадуваща живот и спасение констелация. В известен смисъл, през индивидуалната симптоматика на Йоско - боледуващ, изгубил вярата си и връзката си с Бог, прозира сякаш цивилизационната симптоматика, диагнозата на едно световно отчаяние и безизходица. А бягството иронично отвежда хрониста като че ли на още по-отчайващо място: негостоприемното и слабо населено островче Агиос Спиридонас, служило в миналото за интерниране и заточение. Тук обаче случаят ще го запознае с авантюриста Кирил Ганц и кучето му Мозе, с момчето за всичко Панайотис, с мечтателя-капитан Маникакас и с Катерина - жадуваната неуловимост и поанта на това малко общество от аутсайдери, или пък обратно - ще го въвлече в тази минималистична, но достатъчно разнолика компания, която сама по себе си конспектира цяло едно човечество.
Същевременно светът спира, зацикля. Гърция е обхваната от транспортна стачка. Всякакво движение замира, фериботите не осигуряват връзка с континента, дори тегленето на пари от банкоматите става невъзможно. И отново се проявява това типично Секуловско, много майсторско “изтъняване“ на конкретиката до степен на прозирност, зад която необуздано започва да наднича метафоричността. Островът, изначална зона на изолация и в географски, и в исторически, и в природен смисъл, така както е зона на изолация всеки индивид, така, както са зона на изолация всички участници в това мини-общество и най-вече Йоско и Ганц, комично обявени за хомосексуалисти и содомити, губи връзката си с Целостта. И тогава нашите герои започват своето предприятие, вечното предприятие на живота - пътуването. За Ганц то е необходимост, за да си реши съвсем конкретни проблеми. За Панайотис - възторжена кауза на младостта му. За Маникакас - опит да настигне онова, което винаги е мечтал да бъде, но никога не е бил. За Йосиф - съучастие, някакво несмело пристъпване обратно към живота. За Катерина - по-скоро естество, движение, предизвикано от ветровитите пориви на собствените и чужди желания.
Пътуването от остров, разбира се, може да се осъществи само по един начин - по море. С една разнебитена и често безконтролна лодка. Какво да се прави, човек тръгва след въжделенията си с онова, което му е налично. Как ще завърши всичко това ли? Е, читателят сам ще разбере, сам ще разтълкува. Моето мнение е, че всъщност не завършва. Че клони към безкрайност.
Ще сгрешим, обаче, ако очакваме да открием традиционния сблъсък на протагонисти и антагонисти в книгата. Това определено не е роман на характерите. Не е и роман на идеите. Това е роман на преживяването, на екзистенцията. Ако има сблъсък, той е изтеглен по посока на едно метафизично равнище и това всъщност е сблъсъкът между живота и смъртта. А ако има антагонист, това е по-скоро фоново присъстващия свят, “тълповидното или институионално светово“, което бе имал предвид Сартр, казвайки, че “Адът, това са другите“ и което нахлува било, за да ни контролира, било, за да ни осъди или да ни се надсмее, било, за да ни потъпче или убие - нас, душата, любовта ни, все едно.
Докато четях “Жена на вятъра“, в главата ми непрекъснато изникваше един стих от покойния Георги Рупчев - “... как светът се разместваше постепенно/ учестен, безучастен, стаен, тънкостенен...“ Александър Секулов има сетивата и таланта да долавя и изобразява чрез прозата си “стаеността и тънкостенността“ на света, така както Рупчев го правеше в поезията. В друг контекст, разбира се, с друго светоусещане, но със сходна филигранност.
Споменах вече, че книгата може да бъде четена като самодостатъчна история.
Казах, че е екзистенциален роман.
Ето и последното определение: “Жена на вятъра“ е партитура на красотата. Озаряваща. Очовечаваща.
Нищо повече.
Нищо по-малко.

_________________
За съдбата на песен мечтая,
като надежда в нечия душа да се вселя...
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Изпрати e-mail на потребителя
Markoni55
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Dec 13, 2003
Мнения: 2952
Място: Варна

МнениеВъведено на: 25 Яну 2024 01:15:14 » Кръстю Раленков - ЗА НЯКОИ РАЗКАЗВАЧИ ПРЕЗ 2023г. И НЕ САМО. Отговори с цитат върни се горе

Позволявам си да споделя още един прекрасен текст на Кръстю Раленков, в който споделя своите разсъждения върху произведенията на съвременните дами-майсторки на късият разказ. Удоволствие бе, че в селекцията му попадат любимите ни приятелки в сайта - Ганка Филиповска*Anonimapokrifov и Живка Иванова*Zebaitel

ЗА НЯКОИ РАЗКАЗВАЧИ ПРЕЗ 2023г. И НЕ САМО...
По една или друга причина, не бяха много книгите с разкази, които прочетох през 2023г. Тези, които прочетох, обаче, определено бяха впечатляващи. Ето защо ще се спра само на трима автори, с уговорката, че авторите, чиито книги не успях да прочета със сигурност имат своите качества.
От поне петнайсетина години, ако не и повече, в разказа, този "най-български", но бих казал и доскоро "най-мъжки" жанр, се забелязва отчетлива тенденция на феминизиране. Дамите все по-дръзко нахлуват в тази почти свещена територия, завещана ни от големите български разказвачи. Действително, обърнем ли се назад, трудно бихме поставили някое женско име, редом до майстори на жанра като Йовков, Елин Пелин, Емилиян Станев, Радичков, Хайтов, Дончо Цончев, Александър Томов, Янко Станоев. Тая липса на разказвачки, впрочем, е световен феномен. Заговорим ли за "short story", ние без усилие се сещаме за майстори като Мопасан,Чехов, Бабел, Паустовски, Хемингуей, Фицджералд, Алберто Моравия, Селинджър, Борхес, Кортасар... и, кажи-речи, нито едно женско име, за разлика от поезията и романите, където далеч не е така. Тук-там по някое изключение само потвърждава това очевидно като факт, ала смътно като причини правило. То, най-вероятно, ще си остане загадка, неясен симптом за определена констелация между литературна форма и психология. Показател за какво е тази традиционна, така да се каже, липса, и още повече - за каква промяна в парадигмално-културологичен план ни говори този роден бум на разказвачки, продължаващ вече повече от десетилетие, е любопитен въпрос, с чийто отговор няма да се занимаваме сега. Разбира се, с днешна дата не липсват у нас и сега мъже-разказвачи, като се започне от Деян Енев и се продължи с автори като Алек Попов, Христо Карастоянов, Петър Делчев, Иван Вакрилов, Стефан Кисьов (който се "изромани" впоследствие) , развихрилилият се напоследък тъкмо в областта на разказа Николай Милчев, Бисер Тошев и впечатлилият, поне мен, преди няколко години, Александър Шпатов. Но сега "до" и "срещу" тая, общо взето, оскъдна като бройка имена, спокойно и равностойно можем да поставим имената на поне дузина безспорно талантливи български разказвачки - естествено, чувстващата се като риба във вода именно в този жанр Здравка Евтимова, но също и Елена Алексиева, Силвия Томова, Ганка Филиповска, Димитрина Бояджиева, Живка Иванова, Йорданка Белева, Ина Иванова, Антония Апостолова..., а списъкът може да бъде продължен.
1.
И така, първият разказвач, за когото ще стане дума, е една от вече споменатите дами - Ганка Филиповска. Тя е автор на три забележителни сборника с разкази - "Сонет 130" (2013), "30 щриха за любовта" (2014) и "Хубавата Холмиер"(2022), които я утвърдиха като един от най-даровитите ни разказвачи. С други думи, строго погледнато, тя не е издала книга през 2023г. Работата е там, обаче, че именно в тази година, в някакъв тежък за мен момент, донякъде случайно посегнах да хвърля едно око към неин текст и оттам изведнъж се захванах да я препрочитам. При цялата драматичност и трагичност на историите, особено в първите два сборника, темпоритъмът на нейните разкази ми действаше някак благотворно, "отварящо". Ако казах, че Здравка Евтимова се чувства като риба във вода в територията на разказа, това с пълна сила се отнася и за още две авторки - Димитрина Бояджиева и Ганка Филиповска. И трите просто са родени сякаш да пишат разкази. Не романи, не поезия, не дори есеистика, въпреки че всяка от тях, разбира се, работи и в други жанрове. Но е очевидно, че силата и талантът им се разгръщат именно в разказите. И при трите съществува, макар и по индивидуално различен начин, огромна, дадена свише дарба, отнасяща се до драматургията на разказа. Писателският почерк на Филиповска може да бъде характеризиран като привидно леко небрежен, по-скоро "мъжки" почерк, без това да накърнява ни най-малко нито женската й наблюдателност, нито женската й чувствителност. Във всеки случай, при нея няма опасност да затънем в типичната за "женското" писане флуидност и полусюжетност. Напротив, нейните истории по правило сe отличават с остра динамика, ясно дефинирани конфликти, с максимално изчистен откъм всякакви литературни финтифлюшки и лирични отклонения рисунък, и - в осем от десет случая - с изумителни преобръщащи финали. На практика почти всеки разказ на Филиповска може да служи като наръчник как се структурира разказ и как изобщо се пишат кратки разкази. Повечето от разказите й са написани в трето лице и това е важен детайл, ако искате да разберете колко струва един писател. Без да изпадаме в крайности и да я отричаме изцяло, все пак трябва да отбележим, че употребата на първо лице винаги е свързана с известна спекулативност, отнасяща се до скъсяването на дистанцията между автор и читател, до негласното, но контролирано от автора поставяне на читателя в ролята на доверено лице, на изповедник. Отделно, това е и начинът с най-малко съпротивление да разкажете една история. Обратно, ако успеете да разкажете живо и вълнуващо една история в трето лице, "обективно", така да се каже, това изисква повече усилия, ала подобна конструкция е белег и за по-високо писателско майсторство. В това отношение при Филиповска не само, че няма проблем, нещо повече - обективността сякаш е нейната втора кожа. В разказите й няма нито излишен хуманизъм, нито излишен оптимизъм, нито излишен песимизъм. Те не плащат данък на никакви идеи и идеологии, не изхождат сякаш от никакви предварителни предпоставки /освен художествените/, а просто проследяват и рисуват живота такъв, какъвто е - с доброто и с лошото. В тези разкази няма вяра, разбирана като причастност към някакъв психологически или социално привилигирован ценностен модел. И същевременно има огромна, дори бих казал непоклатима, макар и вероятно несъзнавана, вяра в биологичната динамика и равновесие. За да не се подвеждаме с въпросния биологизъм, ще дам един бърз сравнителен пример. Биологизмът е типичен, да речем, при такъв чудесен разказвач като Джек Лондон. Но всъщност, ако обърнем внимание, ще видим как при него той е предпоставена идея, която самият разказ е призван да илюстрира, а това вече е една персонална авторова идеология. И тъй като става дума за несъмнено много талантлив автор, той с лекота прави тази илюстрация и тази идеология убедителни. Точно обратното стоят нещата с биологизма при Филиповска. Тя не предпоставя нищо, не гради никаква идеология. По-скоро съвестно следва и разказва своите истории, безпристрастна и дори индиферентна към страстите на собствените си герои. Тя не се доверява на изходна идея, доверява се на течението на самия живот, който еднакво сполучливо може да ти разбие главата в подводен камък или да те изхвърли на щастлив бряг. При нея посоката на движение се осъществява по-скоро от стихийността и разнобоя на съществуването към постепенното проумяване, че нещата намират някаква равновесна точка именно в този биологизъм. При това - пак да не се подвеждаме от понятието биологизъм - голяма част от разказите и героите й са ситуирани в градска или силно социализирана среда. Биологизмът в никакъв случай при нея не е предпоставен, нито пък търсен. Но той избива някак естествено и закономерно под социалните, културните и всякакви други воали на съществуването. Персонажите й са не по-малко разнобойни и разнообразни - интелектуалци като съсипалия си живота в името на една химерна любов доцент от разказа "До утре вечер", бачкатори като шофьорът от "Покажи се, Райко", емоционални изнудвачи като съпругата от "Ножче за педикюр" или сдвоени в едно жертва и насилник като Панайот от изключителния разказ "Въженцето". Разказите на Филиповска не произвеждат илюзии и тъкмо това, по един почтен към самия живот начин, ги прави животворни. Може би защото самият аз пребивавах в една житейска зона на прощаване с илюзиите, когато започнах да я препрочитам, но истината е, че нейните, впечатлили ме още навремето истории, сега плиснаха в една нова и още по-богата светлина. Голямо можене може това момиче, честно можене!
А в добавка, към по-скоро драматичните разкази от първите два сборника, последният - "Хубавата Холмиер" - ни запознава и с едно по-друго измерение и звучене на авторката - разкази, базирани на интелигентно чувство за хумор, някои по-близки до гротеската, други до пародията или сарказма, и въпреки това все така неизбежно безпристрастни и обективни в основата си. Колцина такива писатели останаха в тоя запалянковски разделен свят, където е по-приемливо да следваш шемета пристрастията си и да раздаваш наляво и надясно присъди от собствения си ъгъл, отколкото да се опиташ да съзреш и да нарисуваш действителността, без непременно да се опитваш да наложиш субективността си върху нея. Ако се вгледате, ще откриете, че голяма част от днешните художествени произведения във всички области, представляват по-явни или по-прикрити форми на монолози. Монолози, толкова категорични в произвола на себеизразяването, че разграждат всяка възможност за общност и общуване, за разбиране, за диалогичност. Днешните творби преимуществено търсят не читател, не зрител, не слушател. Те търсят публика, търсят потребител. Затова и ефектите в тях се оказват по-важни, отколкото смисъла. Деструкцията - по-важна от градежа. Децибелът - по-значим от разума. Това и по същност, и по съществуване, и по каквото щете, е култура на антикултурното. Като си помисля, че само преди 35-40 години взаимодействието и диалогът - междуличностен и междукултурен - беше един от водещите въпроси поне за хуманитарните среди в световен мащаб. Цветан Тодоров, например, посвети цяло изследване "Откриването на Америка" с подзаглавие "Проблемът за другия" на това. Днес от този поне опит, поне някаво стремление към диалогичност, не е останал и помен. Но не е останал в универсализираното и масовизирано до видиотяване съществуване, пробутвано като модерно и глобалистко. Не е останал в ширещото се като нагласа хейтърство и желание да заличиш другия, различния. Не е останал в творбите, очаквани, възприемани и създавани като производствена дейност. Останал е, обаче, като вик, като поплак, като стоицизъм или дори като умение да замълчиш тъкмо, когато трябва, в още тлеещите огнища на "малките" култури. Останал е в онези, които са запазили способността си да гледат към действителността и да не я бъркат с измамния блясък на смътните си желания. Останал е, в края на краищата, и в разкази като тези на Ганка Филиповска.
2.
Нямам представа дали това късно завръщане на някогашните момчета на българската литература от края на 80-те има нещо общо с казаното току-що. Дали е своеобразна самосъхранителна реакция, посредством творчески жест, на един разпадащ се свят? Или към залеза на живота си, незатрупани вече от житейски ангажименти, се връщат към първата си любов? Но е факт. Те, които практически се бяха оттеглили от литературата и мълчанието им продължи десетилетия, сега се завръщат в нея един по един. Идват направо от оная епоха на диалогичност, за която стана въпрос, идват с талантливи и мощни текстове. Идват, спазили по силата на обстоятелствата и колизиите на нещото, наречено български преход, съвета на старите майстори в занаята: "Първо живей, после пиши!" И ето ги - Костадин Костадинов с "Ловецът на пеперуди", Красимир Димовски с "Ловецът на русалки", Цанко Лалев с "Домът на пчелите" (която още не съм чел) и Тодор Костадинов с неговите забележителни "Разкази против забрава", с подзаглавие "Анти-некролози" като реплика на Уйлям Сароян и неговите "Некролози".
Но нека за по-младите читатели припомним кой е Тодор Костадинов. Роден през 1959г., едва двайсет и няколко годишен, той дебютира в литературата през 1986г. със сборника разкази "Девет дни в Париж" и романа "Забрави страха, Филипе". Няколко години по-късно ще се появят книгите му "Софийско жителство" и "Признай, че мислиш за мен". Следват почти две десетилетия мълчание, преди да се появят през 2022 и 2023г. два сборника с разкази, последният, от които е тъкмо въпросните "Разкази против забрава".
Формално погледнато, книгата може да бъде отнесена към мемоарната литература. Авторът увлекателно и сладкодумно разказва реални с случки с реални, но вече починали хора - писатели, поети, политици, близки или не чак толкова близки нему люде, минали през живота му. Но някак, история след история, започваш да усещаш, че това не е обикновена мемоаристика - мъртвите хора не са просто спомен, те оживяват. Костадинов разказва уж простичко и непретенциозно, но с толкова обич и с толкова майсторлък, че възкресява не просто конкретните хора, за които говори. По някакъв начин той успява, да възкреси и самото време, в което се развива случката. Боже мой, почти физически мога да усетя вътрешната самота, но и непречупваемост на производителката и продавачка на сувенири Катя от разказа "Мартениците" при всяка конфискация на стоката й от милицията и упоритото й, мравешко и Сизифовско едновременно, започване на всичко отначало. Почти физически мога да усетя разминаването на идеалите между човека-кауза, политическия затворник Илия Минев, който говори пламенно за свободата, правата на човека и борбата срещу комунизма в опит да събере екип журналисти за един бъдещ вестник, а те си тръгват в мига, когато разбират, че ще работят за идея, а не за пари. Почти физически мога да усетя отчаянието в махването с ръка на д-р Петър Дертлиев на въпроса на автора: "Защо стана така, Докторе? Ние, младите, толкова вярвахме...". Почти физически мога да усетя смесицата от съжаление и домакинска чест пред изчезващото агнешко бутче в разказа "Бутчето на мама".
Не зная дали в действителност Костадинов пише с лекота, или просто създава такова впечатление, но истината е, че открай време е много четивен автор. "Разкази срещу забрава" не правят изключение - книгата буквално се поглъща. Ала докато хлътваш от една история в друга, докато гледаш как авторът се приближава до конкретния си герой и на някакъв свой вълшебен език му казва: "Стани, Лазаре!" и Лазар изведнъж оживява, долавяш, че някои от тези истории могат да ти разбият сърцето. Че остават в теб завинаги. Като историята за баджанака Георги, тръгнал най-сетне след мечтата си да пътува, ала намерил смъртта си. Долавяш и че неусетно, пласт след пласт, тая книга прераства в нещо много повече от възкресение на хора и времена, превръща се в някакъв жив храм, противопоставен на смъртта и тлението. Това е една невероятна ода на живота, изпята парадоксално чрез вдигнати от гроба мъртъвци. Победа над смъртта на неин терен, с нейните камъни.
Има ли друга подобна книга в родната литература? И да, и не. Като мемоарна фактура със сходен типаж и настроение на разказване, можем все пак да се сетим за "Когато Господ ходеше по земята" на покойния вече Никола Радев. Но като такова незабележимо нарастващо, а, в крайна сметка, категорично и оголено противопоставяне на смъртта - не, няма.
Дявол да го вземе, бива ги някогашните момчета! Страшно ги бива! И българската литература май започва да ми става далеч по-интересна от преводната.
3.
В Пловдив, където и да копнеш, все ще изскочи някоя историческа ценност. Откакто съм се заселил тук, няма-няма - и периодично започвам да се чувствам като някакъв литературен археолог. Съвсем случайно преди време, докато търсех нещо по ключови думи в "Гугъл", компютърът ме препрати към някакъв текст, в който се зачетох. Възрастен богат турчин пътуваше на кораб от Измир със съпругата си и секретаря си българин, когато внезапно се разболява и се налага тримата да слизат в малко пристанищно градче, където започва една доста зловеща история. Но не толкова историята ме заинтригува, колкото качеството на писане. То беше не просто професионално. Беше превъзходна литература. Погледнах какво всъщност чета, оказа се глава от романа "Балкански грешник" с автор Димитър Кирков. Името смътно ми говореше нещо и като си посъбрах главата, пред очите ми изникна някогашната книжарница на "Ангел Кънчев" 5 в София, лавица на която стоеше и май никак не се купуваше книга с твърда черна корица, заглавие "Хълмът" и името Димитър Кирков над него. Спомних си, че бях правил опит да я прочета, беше ми доскучала и я бях оставил. Да съм бил по онова време 22-3 годишен, младежки самоуверен и самонадеян, и, предполагам, тъкмо тогава съм отписал веднъж завинаги въпросния автор. Сега, години по-късно, направих нов опит и резултатът беше същия - не ме "хвана". Но с "Балкански грешник" беше съвсем различно. Мигновено след прочита на онази глава, зарязах всякакви други търсения и се зарових да видя какво мога да намеря за романа и автора. Оказа се, че Кирков е заемал относително високи за времето административни постове - заместник-главен редактор в някогашното тежко литературно списание "Септември"- още един повод младата ми, бунтарска и сляпа душа да го отпише. Това, което не съм видял навремето е, че човекът е преводач на руските религиозни екзистенциалисти - Бердяев, Шестов, Соловьов. Че е бил близък с Тончо Жечев, един несъмнен български интелектуалец, който едва ли би допуснал случайни приятелства. Двамата, впрочем продължават да издават съвместно след промените списанието "Летописи" до 1999г. Оказа се също, че Кирков (починал през 2017та) има сайт в интернет, където в следващите няколко дни изгълтах "Балкански грешник" - блестящ роман от над 700 страници с претупан, по една или друга причина, финал. Романът дори печели някаква награда в Берлин при появата си в началото на милениума, но като цяло остава незабелязан и недооценен, както това става с немалко добри български романи, появили се през годините - като, да речем, "Хавайските острови" на Борис Априлов още в началото на 90-те, "Храмови сънища" и "Японецът и потокът" на Златомир Златанов, "Синът на авиатора" на Крум Филипов преди няколко години и т.н. Както и да е, увлякох се, а за Димитър Кирков все някога ще седна да пиша отделно. Сега исках само попадането ми на него да е увод към случайността и към факта, че където и да копнеш, попадаш на някакъв добър пловдивски автор.
Та не по-малко случайно се натъкнах и на разказвача, за когото исках да говоря. Моя близка приятелка, преподавател в Пловдивския университет ме помоли да хвърля око на два ръкописа на възрастен, вече починал човек. Единият представляваше сборник с разкази, другият - дълъг разказ или, да кажем, повест. Не ми се занимаваше, имах си достатъчно грижи на главата, та направих уговорката, че няма да стане скоро. О, каза моята приятелка, не е спешно. Човекът е оставил пари на дъщеря си, та след смъртта му евентуално да издаде тези ръкописи, но никой за никъде не бърза. И пътьом уточни, че докато е бил в активна възраст е работел редактор в някакво списание. Мина наистина известно време, и една нощ, подгонен от неврастения и безсъние, се зачетох. До сутринта приключих с разказите, които бяха впечатляващо добри. На другата нощ приключих и с повестта. Тя беше още по-добра. Ето така се натъкнах на Йордан Родопски. Оскъдната информация, която посъбрах оттук-оттам за него даде следния резултат: списанието, в което е бил редактор, е било някогашното литературно списание "Тракия". За известно време е бил дори негов главен редактор. Иначе, роден през 1942, завършил журналистика, работил известно време като журналист. Спомени на негови връстници, до които се добрах, го обрисуват като труден, дори не съвсем приятен човек, чешит и особняк. Впрочем това се долавя и в героите му, особено в образа на дърводелеца Ончо от повестта. Ръбести са някак тези негови герои, криви като саморасляци, чепати. Повествователният му слог също е малко насечен, малко аритмичен в отделните си сегменти, обаче, в крайна сметка, като се тегли чертата на текста накрая, виждаш как всичките тези отделни аритмии образуват запомнящия се и доста хармоничен в художествен план ритъм на живи, завършени и дишащи цялости, белязани от собствен естетически почерк. Човекът е писател, това е. След 89-та се затваря вкъщи, не публикува, не комуникира, но очевидно пише. Завещава ръкописите да бъдат издадени след смъртта му. Без да знам какви са точно мотивите, както на самоизолацията му, така и на впечатляващия отказ приживе да се опита да грабне своите десет минути слава, виждам във всичко това един стоицизъм, който определено ми е симпатичен и предизвиква уважението ми. В крайна сметка двата ръкописа излязоха като книги, с благословията на издателство "Колибри". Книгата с разкази е озаглавена "Епизоди" и вътре има поне 5-6 разказа с много висока художествена стойност - "Икона", "Недоразумения в резервата" и особено "Любов" са чудесни. Има мото към книгата и то гласи: "Големите събития дялат човека с брадва, но малки епизоди оформят лицето му през годините с тънкото ренде." Родопски се е опитал да се вгледа в лицето - и в своето, и в това на своето време и, струва ми се, добре го е видял и още по-добре го е описал и препратил към нас. Повестта излезе под заглавието "Повест за паяжината в камбаната" и е един от най-странните и чаровни текстове, които съм чел през последните години. Ето такива неща изскачат като копнеш из литературната Пловдивска почва.
Прочетете Ганка Филиповска.
Прочетете Тодор Костадинов.
Прочетете Йордан Родопски.

_________________
За съдбата на песен мечтая,
като надежда в нечия душа да се вселя...
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Изпрати e-mail на потребителя
Покажи мненията преди:      
Започни нова темаРепликирай в темата
Виж предишна тема Влез и виж бележките си Виж следваща тема
Не можеш да пускаш нови теми
Не можеш да отговаряш във форума
Не можеш да редактираш мненията си
Не можеш да триеш свои мнения
Не можеш да гласуваш във форума



Powered by phpBB version 2.0.21 © 2001, 2006 phpBB Group
Theme template LFS NewBoxBlue v.1.0.2 designed by LeoSoft © 2016 www.leofreesoft.com