Може би букетът (вчера) бе от тебе-
нямаше бележка, нито име...
Взорът ми над празното застина -
там, където приносителят потъна

Видях те! Видях те за миг,
бе сам на съседната улица.
В мен чувствата свои стаих,
че бяха си чиста безумица,

„От лунна светлина обляти,/ пробягват тънки пръсти по клавишите./ На бели олеандри опиата/ поел, светът е спрял да диша.” – Лунната соната- Светла Гунчева

Пробягват тънки пръсти по клавишите ми-
ефирно леки- лъх на пеперуда.

Изтече златен пясъкът от шепите.
Слънчев дъжд солен са песъчинките.
Погълна ги морето с устни ненаситни,
със солта ги смеси и разпени

И ме няма, и съм тук!
И умрял съм, и не съм!
Нощем ставам таласъм,
денем светлина и звук!

Аз трябваше да прекося Вселената
и цял един живот да прекося,
за да те срещна. Предопределено бе,
разровено в душите ни, посято

О, спомняте ли си, мадам
дъждеца ситен под липите?
Чадъра мой, аз да ти дам
и да вървим. Къде? Не питай.

Когато ме питаш за връзка - какво си представяш?

По стройните сънени улички право към кея
се спуска предлятно вълшебство в ръмливия ден.
Стаила кипарисов дъх планината немее,
протяга вратле към небесния свод озарен.

Шепа думи наболи
върху белия лист,