Точно по обяд автобусът от града за санаториума, натоварил пътниците от гарата, изпълзява до най-високата точка на превала, или Гърбината - както местните хора го наричат. Тук пътят се раздвоява - след широк завой надясно автобусът ще продължи за санаториума, а в ляво се отделя тесен макадамов път за Горица.

По действителен случай

На 5,000 метра от земята, Дженифър Бел се прощаваше с живота. Спряха да сервират алкохол още преди да започне снишаването, обаче тя си имаше запас за спешни случаи. Извади стограмката от дамската си чанта и успя да удари юнашка глътка преди да затресе отново. Стюардесата я погледна кръвнишки. „Всички ще умрем, даже ние в първа класа”, прошепна Дженифър поверително на съседката си по място.

Поньо, или Панайот, беше от емблематичните луди на града. Денонощно кръстосваше улиците с някакво проскубано куче и с неизменното въженце в ръцете си, което въртеше неуморно. Беше около четиридесетгодишен и кротък, но ако се случеше да го наобиколят хлапетии, да подвикват и да го замерят с камъни, побесняваше и крещеше: „Ааааа! Ефеее! Чужд баща, ааааа! Рижата вещицааа!”. Децата хукваха – ужасени от смъртна опасност плъхчета, грамадният Поньо се тресеше в конвулсии няколко минути и повтаряше едно и също, после се успокояваше и продължаваше по пътя си.

- Съжалявам... – каза тя и затвори вратата след себе си.
Остави го вътре гол, ням и празен...

Нищо ново. Тя е сукуб. Те всички са обречени да я обичат. А тя винаги си тръгва...

Абажурът е обърнато, бяло лале на фона на сивосинкавия прозорец. Матово, светещо, бяло лале, сякаш закачено на огромния хобот на един дебел клон зад прозореца, който се опитва да всмуче няколкото спаружени, кафяви листенца от олисялото теме на съседа си. В най-дясното на прозореца един чорап на бели, кафяви и

На Мони

Следобеда, срещу Коледа още нямаше никакви индикации, че раждането на Исус щяхме да посрещнем в подобаващата за географските ни ширини снежна белота. Напротив, на ясното небе се беше тропосало такова слънце, че напомняше най-добрите дни на продължилото рекордно дълго циганско лято. Доста по-късно, от някъде изприпкаха незабелязано сиви облаци, гъсти като машинно масло. И се спуснаха толкова ниско, че ако подскочиш, можеше ръката ти да хлътне в плътната им консистенция.

Прозорците на къщите затварят очи един по един и селото се потапя в тъмнина. Някъде излайва куче, нещо издрънчава откъм бай христови и това е. Нощта нежно залюлява Мамин дол в скута си като тихичко тананика една от ония песни, които само нощите знаят – песен без думи и без мелодия, песен без звук.

"Каква само жена, еййй! – и като клекне да пикае, има осанка!"

Достолепна жена беше Стратоника. Висока беше като църковна камбанария и така кашварита, с едни дълги стройни крака, с едни едри бели гърди. ОбрАзете й -изцъклени като берковски бърдуци - гладки и лъскави, устата й - сочна и алена. От големите й, коколати като на белотинска биволица очи фърчаха искри, а на плитката си можеше да обеси цело село без да я откине. Голема жена беше Стратоника, да.