... понякога опитвам да реша и най-неразрешимите въпроси.
По цял ден мъча своята душа нелепи отговори да ми носи –
защо човечеството е на нож с прекрасното в душата на човека?
Защо човек, щом тъне във разкош, душата му престава да е мека?
Защо се мразим? И защо таим добрите думи? – споменче от мама.
Чай на закуска. Салам на обяд. Кифла следобед. Три бирички вечер.
Среден живот. Нито Рай. Нито Ад. Време за обич. Течѐ! – и изтѐче.
Работа. Слава. Пари. И жени. Стихчета. Пиене. Дребни дечица.
Колко слънца подир колко луни гоня погачата в чужда пшеница?
От кървави балкански камънаци засмуква мляко моят корен.
Посечени от ятагани, гръкляните на моите деди
в безсъниците ми свистят.
Очи на мъртви биволи, очи на мъртви българи подрежда Бог –
и ги държи отворени.
Стрелката на индикатора навлизаше в червения сектор. Гаспаро Чайна се задушаваше. Кислородът в скафандъра му бе почти изчерпан. Вдишваше все повече въглероден двуокис и дишането му бе бързо и учестено. Шлемът му бе зацапан отвън и замъглен отвътре.