автор: skitnick

Близо до офиса, в който работя, тече реката. Голяма, пълноводна, с плуващи по нея шлепове и корабчета. Покрай нея, на брега, се извива дълга алея с пейки и липови дръвчета. Често излизам на обед и се разхождам по алеята, зяпайки шлеповете или хората, които караха колела, тичаха или просто се разхождаха като мен.
Един ден видях старицата. Тя беше много възрастна и изглеждаше смалена в дългия, поизбелял светлосин шлифер. Дори снежнобялата й коса, събрана в огромен кок, не я правеше висока. Стоеше до една празна пейка, вадеше нещо от джоба си и го поставяше на седалката. Когато приближих видях, че това са парченца хляб, които тя подреждаше в две редички. Отминах, но любопитството ме накара да позабавя ход и да се обърна. Старицата беше застинала права на няколко метра от пейката. Изведнъж отнякъде долетяха два огромни гарвана. Те кацнаха първо на облегалката на пейката, после се преместиха на седалката и почнаха да кълват хлебните парченца - всеки своята редичка. Старицата не откъсваше поглед от тях. Очите й, някога може би светлокафяви, а сега с цвят на пясък, грееха с особена топлина. Ако си представим, че животът ни е изтичащия пясък в пясъчен часовник, то очите й бяха последните песъчинки, някак си заклещили се и отказващи да паднат. Оттогава често отивах на същото място по същото време, наблюдавайки как старицата храни гарваните. Миналата седмица тя не се появи. Всеки ден минавах покрай пейката, но нея я нямаше. Само двата гарвана обикаляха наблизо, кацайки от време навреме, оглеждайки се като мен. Днес, привършвайки обяда си, разлиствах напосоки местния вестник. Изведнъж ми се мерна познато лице. От вестника ме гледаха познатите песъчинки. Снимката беше нейната, стоеше някъде долу на страницата, на която публикуваха некролозите. "Изтъркулихте се значи", мина през ума ми. Приготвих се за разходка, отрязах една филия хляб и я сложих в джоба.