автор: Vlad_Ongyl

Кой не е виждал над ниските покриви
тези сиви вихрушки от птичи ята.
Кой не е чувал край дъждовните локви
тези цвърчащи торпили от светлина.

Мои храбри войници в сиви шинели,
мои редници в лютата битка с глада,
отде толкоз сила и устрем сте взели,
та оцелявате - напук на всяка беда.

Ваште посестрими в небето есенно
вкупом се сбират и отлитат на юг:
след тях - спомен за пролетна песен.
А вие отново оставате тук...

И зимата идва - студена и страшна.
Със сухите листи вятърът къса пера.
Няма ги вече пътеките прашни
и клоните летни с топла кора.

И сняг безпощадно крилете затрупва,
камък от прашка към гърдите лети.
Остър нокът на котка в леда се чупи,
трошицата хлебна като камък хрущи.

Но пак високо над ниските покриви,
под небето, което за песни тъжи,
отразено в дъждовни пролетни локви
врабчето ято като стража кръжи.