автор: pc_indi

Не зная къде отвеждам...
Но зная от къде започвам- баща ми е бил Път, а майка ми е солено езеро, образувано на мястото, където на двайсет и третия километър Пътят внезапно е свършил.
От там започвам аз. Избягах преди да бъда асфалтирана и павирана. Преди тази цивилизована, каменна обвивка да покрие сърцето ми и да усещам задушаващо само множеството препускащи по мен крака и грохота на тежки автомобили- създатели, вдъхновители и оцеляващи единствено на асфалтирани и павирани пътища.
Избягах и се промуших в пощадените от Времето Гори на Живота, където слънцето не просто се отразява в мен, но лъчите му потъват в първичната ми, животворна пръст. Където чистият въздух достига недрата ми; където чувам песента на птиците и звуците на живата природа.
Извивам се дива и тайнствена, прикрита от милостиви клони и пазена от бодливи храсти. Лъкатуша покрай дъхави поляни и от дланите ми поникват ароматни билки и диви плодове. Изкачвам се и се спускам, очертавам дълбоки пропасти и каньони, провирам се през проломи и рисувам веждите на ждрелата...
По мен не би могъл да върви дълго някой- или невнимателно се подхлъзва и пада в някоя пропаст, или уплашен и невиждащ края ми, отбива, за да потърси път към нещо познато, или се връща... А аз продължавам...
От известно време го усещам. Тих и внимателен, един човек бавно следва завоите ми. Стъпките му са леки и нежни- сякаш стъпва бос. Незная дали е турист, или някой, който се е изгубил... На няколко пъти се подхлъзва, но се изправя и продължава. Върви доста дълго и уверено- сякаш знае къде отива... Което е странно, тъй като аз самата не зная къде отвеждам... Достига места, до които никой не е стигал. Спокоен е, не се страхува- дори си пее... Пее толкова красиво, че усещам как изправям завоите и снижавам стръмнините си. Клоните на дърветата и шиповете на храстите се свиват, за да не издерат лицето му.
Когато за миг се изгубя, той ме открива и ме продължава- сякаш той самият ме създава... И вече не зная кой кого води... И къде? Към пропаст, към Мен, към Него, към Нас?... Незная... Знам само, че никоя пътека не спира посредата, а винаги отвежда някъде. А къде, знае само Времето. Но не казва, а само показва...