автор: rainy

"The best means often nothing to the blind…"

Винаги съм знаела, че съществуваш...
Сред главоблъсканиците и вечното ми търсене -
за хармонията и онова, най-вътрешното. Непостижимото.
Дори когато ти не си и подозирал,
(бил си по-щастлив от най-щастливите)
аз пак съм знаела, че някъде те има...

Допускаш ли, че тогава съдбата за мен те е запазила?
Еретично? Неведома е странната й промисъл...
Представи си, аз го предполагам.
И заради всичко, което в последствие ни се е случило,
и заради всичко, което сигурна съм, предстои,
аз няма да я разочаровам.

И от черната кръв, която изригва в периодите на боледуване,
(колко още кръвопускания предстоят...)
вярвам, се наместват всички най-дълбоки пластове.
Нали земята по този начин се лекува - със земетресения?
Нищо, че са от най-кошмарните сценарии на Хичкок,
но явно са необходими. За да оцелеем. И докажем. И да продължим...

И когато паля свещичката за двама ни -
в добро, и в лошо; за настоящето, но най-вече и за бъдещето,
аз благодаря!
За малкото. За многото. За всичко.
Не правя уговорки, и не блюдолизнича...
А когато се налага, както сега, насила реанимирам
отказващото пулса ми сърце, и разтопения от болка мозък...
Защото знам. Защото помня. Защото го дължа.
Единствено от обич.
Аз вече те намерих, дочаках те. И няма да те предам.
Дори когато се изгубих. И съм потрошена. Много...