автор: tintiri

[от цикъла ДА]

Зеленото трепка, прелива от фигури,
вре се в зениците даже…
Възпирам го. То се заклещва във миглите:
"Що ми се правиш на важен?"

Но аз игнорирам го: "От твърдокожие."
Стискам нарочно клепачи.
"Отвънка си кремък - то казва, - но може би
вътре неистово плачеш."

"Не те и засяга!" - извиквам… То, тръпнещо,
хвърля околното в трепет -
пръхтящо, околното шумно се къпе сред
трепета, грабен със шепи.

А аз стискам клепките, палците, зъбите,
устните - цял съм в "обаче"!
"Душице - крещи то, - скала непоръбена,
хайде, отпускай клепачи!"

"Не мога! - крещя аз. - Околното пречи ми
в свойто пръхтящо доволство!"
"Ти само клепач отвори! Да! И вече си
брънка от всичко околно!"

Но аз игнорирам го. Хм… Твърда кожа, пък…
сини от натиск клепачи?
И крепост от кремък съм бил, а?…- Да. Може. Но
не е от камък пазачът.