автор: regulus

Сънувах, че снегът в зори,
в гръдтта на северния вятър,
с лилави пламъци гори
над мен - окото на Хеката,
изцъклено на кръстопът.
В рова, над виещите псета,
невярващо подхвърлях плът
с молба за знание. И ето -
Сред пукота на тънка кост,
преди месото да изчезне
с подскоци в лигавата паст,
от зейналата влажна бездна
Богинята към мен дойде.
И водейки ме за ръката,
с усмивка, просто, но добре
разказваше ми за нещата
от моя мъдър, сложен свят.
И чудно беше колко леко
разбирах всичко! Запознат
сега с небесните пътеки,
за миг неволно съжалих,
понеже сам не бях достигнал
това прозрение преди!
И даже стана ми обидно...
Кръга с небесни светила
и начина по който светят,
различни видове неща,
които веят ветровете,
и онзи строг логичен ред,
заключващ малките частици
през всички дълги векове
в омраза и любов... - за всички
живеещи край мен неща,
за тъмните небесни бездни
приключи разказа си тя.
Усмихна ми се. И изчезна!..

Отчаян край рова стоях.
Напразно исках да си спомня!
А знаех всичко като спях!
Ругах в усилия безплодни...
Днес имам знание дотам,
че всички страсти и надежди,
с които да живея знам,
гротескно хилави изглеждат -
хвърчило в пъстри цветове,
което сляпо се премята,
забило рехави криле
в гръдта на северния вятър...