В сънлива тъмна вечер
от стихналия блок,
прикрит от козирка,
излезе мъж висок.
Вървеше достолепно,
от своя дълг призван-
да отърве квартала
от "лаещата сган".
Във празен вече плик
от кучешка храна,
с която бе заситил
на своя пес глада,
загънал бе грижливо
отровено месо
за "уличните псета".
Нали е за добро!
Набързо го разхвърля
по "техните места"
и ангелски заспа
до своята жена.
Щом очевидци няма,
а общината "спи",
дългът му бе изпълнен
и съвестта мълчи.
В службата до късно
отмяташе задачи,
а привечер към къщи
уверено закрачи.
Тълпа се бе събрала
край "ловните полета",
потресено да гледа
отровените псета.
Но нещо го пристегна
от лявата страна.
Защо ли плаче там
добрата му жена?
До помияра мършав,
на мократа земя,
лежеше неговото кОли
с отметната глава.
Отскубнал се и бягал
- Съдбата да догони...
Кълне сега жена му
"злосторника" виновен.
Лежат един до друг
на грешната земя
лъскав принц и просяк-
еднакви пред смъртта.
И няма даже болка
в мъртвите очи.
Като в последен кадър
Прошката стои.
Ушите му бучаха
и тежка бе нощтта-
две кучета със зъби
разкъсваха съня.