автор: pc_indi

Те вървяха по кея,
Той вървеше след тях.
Той обичаше Нея,
но стаяваше дъх
и следеше я жадно
с тъжни,неми очи
как,прегърнала Него
не съзнава дори,
че наблизо,зад нея,
притаена в нощта,
да излезе не смее
и мълчи Любовта.
Те вървяха прегърнати,
но внезапно се спряха
и случайно във тъмното
там-зад тях го видяха.
Тя усмихна се нежно
със очи на кошута
и попита небрежно:
-Ти сам ли си тука?
С поглед Той я помилва
и смутено засрича
без очи да повдига:
-Имам среща с момиче...
И ги чу да се смеят
-отминавайки в мрака.
Той остана на кея,
нещо в него изплака.
На смеха острието
тишината разсече
и ранената гордост
като дреха се свлече.
Той обичаше Нея,
но не се осмели
Любовта да излее
във словесни вълни.
А по него въздишаше
друго момиче
и в стихове пишеше,
че до смърт го обича...
Любовта разминава
свойте нежни стрели
-всеки някой ранява,
а за друг го боли.
Но живота не чака,
бързо шанса си взима.
Губи този,който протака,
а който може-ще има.