автор: Slon-Madrigal

АВАЛОН

През шейсетото столетие от началото на света Авалон се издигна до втори по ранг град в Кралството, макар, че малцина го бяха виждали в пълния му блясък. Суеверието го предпазваше от любопитни човешки очи, но не пречеше на славата му да заблести по четирите посоки на света.

Къде точно се намираше този град знаеха единствено малцината посветени. Според слуховете, които се разпространяваха сред простолюдието градът се издигаше върху вълшебен остров, невидим за човешко око. Но можеше да бъде навсякъде - в онези времена хората се страхуваха от всяко облаче мъгла, защото никой не би могъл да знае дали от него няма да изскочи я някое злобно джудже, я някоя кръвожадна люспеста змия с крила, я нещо друго...
Авалон наистина се издигаше върху остров в Северно море и навярно това беше най-големият остров, който хората можеха да си представят. Само през три месеца от годината неговата вечно заледена повърхност започваше да се зеленее и слънцето показваше лика си след дългата полярна нощ.
Който не е виждал Авалон, не може да си представи такава красота и величие. Всеки, дори и най-могъщият крал да застане пред портите му, наедно с цялата си армия, живи и мъртви предци, ще изглежда недостоен.
Защото стените на Авалон опират в небесата и са направени от блестящ бял метал, който заслепява пришълеца. Авалон блести толкова силно, че те кара да отвърнеш очи и да отречеш съществуването му. Защото си човек и можеш да видиш, но не и да повярваш в мощта на боговете.
Три дни са нужни, за да бъдат заобиколени околовръст стените на града, по които никъде не се вижда врата, отвор или някаква пукнатина.
Авалон съсредоточава в себе си непозната мощ на света.
Но на границата на всеки две ери по волята на маговете - създатели в стената се появяват искрящи очертания на порта, която достига до небесата. Блясъкът на нейното безшумно отваряне озарява чудесата на Авалон.
А богоизбраният народ на Кралството пристъпва и се озовава в градините на Едем.
Странникът очаква да попадне сред лабиринт от тъмни улички, квичащи прасета, хорски глъч и нечистотия.
Но пристъпва сред градина. Авалон е събрал всички цветове, които земята някога е давала и ще даде. Благословени от невидима ръка, те цъфтят постоянно, упойват с аромата и с безсмъртната си красота душите на богоизбраните. Златокъдрият бог на светлината и живота никога не отвръща поглед от тази богопожелана земя.
О, Авалон, изгубен и отново намерен Рай!
А неверният странник очаква да бъде изблъскан от конете на назменни благородници, да му отнемат торбата с последния хляб, да го ударят през лицето, да го заплюят и повалят в калта.
И затваря очи, коленичи. И вижда пред себе си кротко пасящи един до друг едрогрив лъв и тънконога газела. Вижда как зелено - черната пантера се е разположила в сянката на вековно дърво, а очите й блестят в изумурудена светлина...
Нима е въможно, Господи?
Ето ги - тук са събрани всички разумни, ала безгласни твари, тъпкали някога корема на майката -земя. За всяко има храна и вода. За всяко има мека постеля от цветя и треви.
Страннико, нима си спомняш високите беломраморни колони, изписани със сцени от полузабравени славни битки, златосребърните олтари, затаили последните писъци на жертвите и ехото от стъпките на бога, стените от искряща цветна мозайка, запечатали завинаги образите на богоподобни мъже и жени?...
Ревът на многохилядната тълпа?...
Ала Авалон е пуст.
Духовете на неговите създатели витаят над творението си и незатихналата им все още мощ пази свещения ред.
В очакване на богоизбрания народ на Кралството немеят белокаменните стени.
Авалон, изгубен и намерен отново...


МЕРЛИН

Винаги, когато се споменава недостигнало до край съвършенство става дума за Мерлин.
Мерлин бил затворен във въздушен затвор, защото той сам го пожелал. Преди да го направи, той дълго се борил със себе си, докато не разбрал, че не може да преодолее злото в душата си.
Името му изговарят със суеверен страх, защото е бил велик магьосник, ала все пак не по-велик от Бога...
Хрониките разказват, че извисил собственото си време до Златен век на магийте, приказките и подвизите. Някои хроники го сочат като създател на света такъв, какъвто го познаваме. Други разказват, че е управлявал съдбите на Кралството и народа му не сто години, е хиляда, много пъти по хиляда, защото можел да контролира времето и забравата.
Но истината е такава - той не е могъл да понесе порядките и законите, които то налага на всеки, родил се през Златен век...
Мерлин - закрилникът на кралството и подбудителят на славата му напуснал своето стадо и предал Артур.
Никой не знае какво се крие зад последните му думи - той казал, че Артур трябва да се научи да губи.
Защото всеки властник трябва да разбере, че нищо, което е заграбил или спечелил с убийство и измама или в честен двубой, нищо на тази земя не е вечно. Всичко е прах. Забрава.
Въздушни замъци.
Те се раждат и съществуват само като плод на фантазията, на силното желание, на страстта. Появяват се тогава, Появяват се тогава, когато са последен изход, когато разрухата е обхванала здравата постройка на ума, изтръгва със зъби последните късчета камък от основите,а душата дочува все по-наблизо ехтящия тътен и грохот...
Наказание? Слугите Божии са надживели наказанието и прошката, те съществуват само заради безропотната воля и подчинение. Нищо човешко. Нищо, освен въздушните замъци - затвори...
Късно е за оправдания и оневиняване. Мерлин е стар може би колкото Авалон. Дали някога го е виждал? Никога не би го признал. Никога не би признал, че би могъл да бъде победен от една магия!...
Затова си е отишъл. Дошъл е до Авалон, защото всеки велик все някога достига до стените на този град, стените са се отворили пред него и красотата го е заслепила, но той е затворил очи, извърнал се е и си е отишъл.
Защото така е трябвало. И всеки магически знак, който е изписвал след това, е бил елемент, очертание на неговия въздушен замък...
Мерлин не е оставил нищо след себе си, освен името си. Но в легендата се говори, че неговото име е било знамето, пред което портите на Авалон са се разтворили за народа на Кралството.

АРТУР

Авалон и Магьосникът създадоха Дракона и неговата раса
които трябваше да пазят света от саморазрухата.
Един ден Драконът си помисли, че е по-велик от
Авалон и Магьосника
и загина в пламъци заедно с расата си, а с тях и света...
Малцина от хората оцеляха
и никой вече не повтори кралството му.
След смъртта на поколенията хората се питаха
дали Драконът наистина е съществувал
и се страхуваха от легендата...

Пътуващите певци и шутове знаят много приказки за девици, влюбили се в дракони. Нещастниците загиват в пламъци, а онези, които тайно ги обичат идват да ги спасят твърде късно... Драконът, който носи смърт и ужас, загива от меча на човешкото отмъщение, но напразно, твърде късно...
Ала Хрониките твърдят, че през Златната ера, съществувала милиони години по мащаба на хората, тяхната раса - расата на Драконите - е закриляла земята.
Нарекли се Стражи на Милостта Божия и защитници на справедливостта в свят, направен по мащабите на дракони, а не на хора.
Затова хората нямат право да съдят.

Но могат да простят.
Както прости луноликата Гуиневир на своя съпруг и възлюбен - Дракон. Тя все нещо от себе си и му го даде, за да потуши пагубния огън на гнева и огорчението му- душата си отне Гуиневир. Красотата и добротата умряха в нея, защото тя обичаше и предпочете да бъде необичана.
Небето видя нейната жертва и се разгневи.
Земята се събуди и от недрата й долетя гръм...

Аз пея за рицаря беден,
който дойде от север и покори душата ми
Елате, девици, да видите
има ли по-красив и достоен от него -
шлем му е синьото небе
забралото - белите облаци
меч са му бесните гръмове
а копие - непокорните мълнии...
Той е мой и на никоя друга
докато свърши светът и се възвести съдът над душите...

Идваха и си отиваха подивелите зелени пролети, буреносно се изливаше златната кръв над изсъхналата земя в летата на Кралството, есените носеха тежък плод и уморена червено - кафява нега... Идваха и си отиваха сребристите студени зими, покрили с тънка коричка прозрачен лед душите и спомените...
Той я обичаше като свое притежание и навеки я заключи в самотната златна клетка на своя замък. Там имаше тънки мраморни колони, върху които се виеха сцени от полузабравени битки, победи и смърти на герои, там се издигаха до небесата златосребърни олтари, запазили предсмъртния вик на жертвите в недрата си. Там имаше искрящи цветни мозайки, запечатали красотата на нея, на Гуиневир, най-красивата жена в Кралството...На прозореца на кулата й я очакваше многохилядният рев на тълпата, с който тя изразяваше своето безрезервно обожание.
Не, не е лесно да подчиняваш господаря на света.
Той я забавляваше с шутове и певци, даде й книги и карти, от които да разучи света и да го опознае, беше готов да го постави в краката й, отрупваше я с непознати животни и екзотични цветя, които умираха в златния затвор, изтръгнати от родината си.
Артур предпочиташе да забрави, че Гуиневир му бе отдала живота си от обич и още го обичаше.
А Гуиневир прощаваше. И всяка една нейна прошка бе въздишка на небето...
Ала гневът бучеше и набираше сила в земята..
Гуиневир стоеше неподвижна нощем в балдахиненото си празно легло и се сливаше със звуците и шумовете на нощта. Далеч от съня! В съня я преследваше Артур, яхнал коня си Ярост, обкован с желязо, в което се отразяваха огнените сенки на горящ ад...
Кротка и неподвижна гаснеше Гуиневир на големия златен трон до дракона, но не престана да го обича. И тя не знаеше защо. Но така беше и така щеше да бъде до края на света.
Колкото и близо да бе той.

Хрониките разказват, че единственото нещо, заради което възгорделият се Артур жевеел, било търсенето на Божията промисъл.
Той я търсел заедно с верните си васали в четирите посоки на света, докато не изтрил шест чифта железни обуща и не строшил шест железни тояги. Такова било написаното и то трябвало да се изпълни.
Разправят, че един ден се върнал в кралството си окъсан и по-беден от просяк. С празни ръце и празни очи.
А бил вече стар и немощен и вярата в предначертаното бъдеще на Кралстовто не светела в погледа му.
Артур не знаел как ще живее занапред в свят, в който не могъл да открие Божията промисъл.
Както на слугите Божии се полагат вяра и подчинение, така на него му било останало само подчинението.
Ала подчинение без вяра ражда ад. Той подбудил братоубийствена война сред расата си, защото искал да остане единственият властенин на света.
Искал да отмъсти за многодишното си напразно скитане. На бога и на света.
Искал да умре.

Високо в небето плуват сенки от бурята

Коне и ездачи се бият без милост
удрят се призрачни мечове
кръстосват се копия
а вдън небесата гръм и светкавици
пеят стари бойни песни...
спомен за битка и прокоба.

Високо в небето плуват сенки от бурята...

Хрониките разказват, че пророчеството се извършило.
Мерлин се затворил в своя въздушен замък.
Артур, почти самоизял се в безсилната си ярост, рухнал мъртъв върху развалините на кралството.
Гуиневир изчезнала завинаги.
С краят на Дракона дошъл и краят на расата му.
След смъртта на поколенията дойдоха други раси, които се страхуваха от спомените си за Артур и не ги разбираха.
Всичко се обърна на прах и се сля с утихналата земя.

МОРГАНА

Хрониките мълчат за произхода на Моргана.
Странно защо в паметта на хронистите не се е запазило нищо за нейния живот преди гибелта на кралството.
Една жена се появила отникъде, предизвикала крал Дракон на двубой и го изгубила. После се сражавала срещу стария Мерлин, изгубила и му позволила да я унищожи.
Хрониките разказват, че в своите велики войни тя ни показала двете лица на света, доусъвършенствайки творението на Мерлин. От нея произлезли безброй магически същества, по-големи и по-малки, по-слаби и по-мощни, населила огромните пусти гори и подземия с живот. Дала началото на нови цивилизации. Тогавашните обитатели на света ги нарекли Неродените. Това име им останало и до наши дни.
В хрониките на Неродените се говори, че тя обичала крал Дракон, но любовта й била обречена, защото той не можел да обича никого.
Тя го привличала с променящия се цвят на очите си - ту ясносин, като небето, в което пробягвали сенките на птиците, родени от нейната утроба и неговото семе, , ту землистозлатист като земята, в която се криели бляскави черни същества, никога не виждали очите на бога на светлината - там бродели синовете и дъщерите на суеверието и страха.
Тя измислила песните на девойките, с които те омайват любимите си.
Тя приготвяла любовно биле и го дарявала на онези, които били нещастни в любовта си, за да я споменават.
Тя помагала на жените да раждат децата си.
Тя можела да проклина съюза между две души, но можела и да отменя проклятието.
Хрониките разказват, че тя прокълната Гуиневир - душата й да стане част от душта на Дракона. Затова, когато Драконът загинал, Гуиневир обезумяла и не могла да си намери място. Моргана навила дългите й снежноруси коси на китката си и я повела като добиче, за да й робува.
Вековете минавали, но не променяли красотата на Артуровата сянка, а Моргана търсела в познанието тайната на безсмъртието.
Един ден дошла при стария Мерлин и го съблазнила, а в замяна поискала да отнеме душата на Гуиневир.
Мерлин изпълнил волята й и се оттеглил във въздушния си замък.
Над света настъпила нова ера. Моргана била изоставена от своите рожби и забравена.
Така свършила историята на жената, която се противопоставила на Мерлин и на неговото творение Дркона, създала нови раси и цивилизации, от които произлезли хората и накрая изгубила всичко.

ГРАДИНИТЕ НА АВАЛОН

Гуиневир, Гуиневир, пурпурната обвивка на страданията и желанията се разпуква и разкрива сърцевината, оцветена в бяло. Ето го знамето на Авалон. Никъде, дори в пророчествата не е било написано, че онази, която обичаше Дракона повече от себе си ще поведе народа на Кралството към Авалон.
Но го поведе. Мерлин се провали. Артур загина. Моргана не можа да довърши започнатото.
Но Гуиневир стана и тръгна със знамето напред.
След нея вървяха последните оцелели от войната - обезнадеждени, обезверени, тълпа, от която като от торни изпражнения се надигаше недоволен вой... Но тълпата следваше знамето...
Зад тях вървеше студената тишина на падналите. Онези, които не доживяха края на войната. Войни, мъже, жени, деца и старци. В двореца си накрай света смъртта дочу зова на знамето и позна в него призива за легионите на Кралството, затова отвори портите и ги пусна, за да бъдат съдени.
Авалон.
Моретата и океаните горят.
Земята се топи и съска.
Небето - втечнено желязо, се люшка и вълнува.
Едни идват и други си отиват
Една промяна измества друга промяна
Но хората трябва да научат, че едно нещо остава вечно.

Надеждата ли?
Надеждата се топи и изгаря, става на пепел. Така, както умират и хората.
Надеждата е плод на смъртни бленувания.
Нищо не спаси Кралството.
А в името на надеждата един човек затвори душата си и една жена изгуби любовта си.
Там е изходът - Гуиневир, в далечината, на дъното се появява блясъкът на Авалон.
Там е всичко изгубено и отново намерено.
Блаженото сливане на душите.
Началото в края.
Авалон.
"Благословени са градините Авалонови
защото в тях е милостта Божия."

Така завършват Хрониките на Страшния съд, оставени ни от народа на Кралството, за да помним кои сме били, защото "Благословени са градините Авалонови..."