автор: gfstoilov

Брегът бе осеян с накацали скали. Морето се разливаше с вечното си движение, прокарвайки пътеки от шепнеща пяна. Вълните ги целуваха със страст, а птиците виеха гнезда с любов на по високите тях. Приливите сластно ги покриваха, отливите безсрамно оголваха.
Художника обичаше да бъде на скалния бряг, най-вече наблюдавайки красивите мигове на приказните залези.
Последните лъчи на слънцето караха камъните да блестят от щастие, а след това замечтано да потъмнеят в очакване на лунната светлина да се плъзне със своята магия по корали, полепнали по телата им.
Нощта им даваше цвят, някак си мистичен със светлинния ореол, който ги обвиваше и художника ги включваше в картините си, винаги когато рисуваше морето - понякога смирено като жена, ласкаво примамваща своя мъж да я прегърне, друг път разгневено като бурята на сблъсъка от срещата на смъртни врагове.
Рисуваше брега, безлюден, потънал в дълбокия сън на хоризонта, накъсан от мълчаливите скалите. Украсяваше играта на изгрева, загатвайки появата му и първите лъчи със златисти сияния по пясъка, подгонени от идващия от морето бриз. Обичаше да доразпалваше полета на птиците към залеза с шепа жар, пръсната с щедрост по вълните.
Живееше недалеч от брега със скалите, в малъкия си дом, лишен от претенциите да бъде нещо повече от място, където да може да поспи и да държи материалите си. Според всичките му познати прекалено отшелнически и самотно, но за него така бе най-добре.
Рядко напускаше това място, тук намираше покой за усещанията, които изразяваше чрез картините си. А живота го бе избрал за да го рисува. Дошъл през лятото на своята младост, а ето че вече посрещаше късната есен на своя живот.
Остаряваше заедно с вечността на залезите. Преливаше годините с легионите вълни, ден и нощ щурмуващи този даващ му всичко нужно за да продължи да живее бряг.
Брегът, който бе далеч от хората и който самите те също намираха за далечен. Рядко някой минаваше насам, пообикаляше като изгубен между скалите и неоткрил нищо, което да го задържи, си отиваше завинаги. Сякаш очите им бяха плътно затворени прозорци и не можеха да открият красотата отвъд тях.
А може би това място е специално само за мен – си мислеше художника, неразбиращ как може да подминат забързани.
Понякога рисуваше в дома си, но дори и зиме винаги при отворени прозорци за да може да чува прибоя. Но най-често отиваше с палитрата си на скалния бряг. Там потапяше четка в нюансите на морето и небето – понякога разгневени, нахвърлящи се една срещу друга стихии дива страст, друг път докосващи се със смирението на любовните ласки на огледален синхрон.
Неведнъж, посегнал да нанесе цвят на платното, отвъдвремието го погълваше и оставяше така замръзнал в космическото ехо, огласило с морските си шепоти личния му свят. Бяха само миг или два, но съзнанието му прелиташе столетия.
Художника бе свикнал с този самотен бряг. Посрещаше и изпращаше сезоните. Приливите и отливите на отминаващите години. Любовта и гнева на морето. Скалите и разбиващите се с целувки в тях вълни.
Превърнал и себе си в една от скалите.

*****

С обичайната си мекота залеза се плъзна, и подсети няколко морски птици, които се поклащаха лениво, че е време да отлитат към гнездата си.
Художника се разхождаш по ивицата на брега, минавайки между скалите. Не носеше статива и кутията с боите си, решил, че днес няма да не рисува.
Вървеше и просто пълнеше мислите си с цветовете на хоризонта - потрепващи с последните си отблясъци по морската повърхност на отиващото си лято. Есента скоро щеше да разбуди морето от летния му унес, а след нея дивата страст на зимните ветрове да го накарат да полудее.
Цял ден в мислите му шепнеше някакъв глас, че трябва да върви и открие нещо, което е изгубил някога... може би на този ден. Странно усещане, за което нямаше никакво обяснение, но го последва. Прие, че навярно е някой забравен цвят, но не бе напълно сигурен в това.
Разхождаше се дълго, първо из полето край дома си, докосна мириса на топлата земя, а после се спусна към брега и започна да обикаля между мълчанието на скалите. Погледа му улавяше потрепващите цветове на хоризонта и последните отблясъци по морската повърхност приготвящото се за път лято.
Отново си отива, без да бърза, но вече завършило своят път – каза си той и се заслуша в плискащите се вълните. - Отрони се от времето още една година, за някой съвсем навярно съвсем безлична, за друг обаче незабравима.
Ветрец се полъхна и разпиля косите му към потъващото в хоризонта слънце. Между тях отдвана бяха израсли сребристи нишки – броеница на отминалите сезони.
Приседна срещу залеза. Не от умора, а просто да погледа как небето се кипреше в цветове, а краищата му вече потъмняваха.
Вълните поеха дъх и едва-едва докосваха брега, с нежност, която само и единствено те могат да заменят само за миг с връхлитащи пориви.
Този покой му напомни на многоликото лице на живота – можеше да бъде като сън на разцъфтяваща пролет, но и като виелица на зимен кошмар.
Той затвори очи, а с тях затвори и хода на времето за себе си. След няколко трепета и колебание мисълта му литна като освободена от клетката си птица.
Усещането за метаморфозната същност на живота дойде веднага.
Няма начало, няма и край – тежестта на годините изчезна. Не беше онзи остаряващ с всяко лято човек, а носеща се във вечността млада душа.
Правилно ли е разбрал същността на живота – това, че с раждането започва, а краят му е смъртта. Може би погрешно се приема, че се съществува само веднъж и затова понякога толкова бързаме да вземем всичко, което можем, но само и единствено за да се убедим в неспособността да се понесе товара - ненужна за душата тежест. Живота е вечен – художника се носеше в лишена от граници безкрайност, - нароен в добре подредени цикли на повторение – раждане, съзряване и полет с цветовете към следващото прераждане.
Колко леко се носеше, нямаше и помен от притискащите го все повече и повече изживяни дни. Отдавна не бе усещал такава лекота.
Разбра и защо днес усети онова разочарование, че се е разминал някъде по пътя си с някой, с когото са се търсили винаги, но неоткрили в сегашния му живот.
А дали точно сега не се намирам в истинското си съществуване – рееще се в мига, изгрял и същевремено изтлял като спомена за падаща звезда. Наглед кратко и мимолетно явление, но съществуващо в безвремие за онзи, който го сътворил и отново и отново изживял.
Умиращата звезда знае, че изгаряйки отново ще се разпали - може би като полет на птица, а може би като разбила се в скалите вълна.
Летейки усещаше безкрайността, лишена от понятието за граници. Всеки хоризонт бе началото на космически път без край. Преминавайки посоката все така само напред.
Обхвана с мислите си времето, онова другото, което понякога го караше да страда, че може би е пропилял напразно. Заради изгубените цветове в спомени, заради неоткрития завършващ щрих на щастие, който така и не идваше с мечтите.
Връщаше миналото, случки, звуци и събития - обвити с аромата, с който ги бе запомнил. Бяха по-скоро като сън, а не като спомени. Съживи несбъднато, за което мечтаеше някога - очакванията, които никога не идваха, но винаги се надяваше да се появят.
Съществуваше и в спомените, живееше и с мечтите – в този миг те бяха неговото настояще. Намери се в усещането за истинска реалност – нямаше я тежестта на онзи, другия живот.
Хареса му да бъде затворен в мига - като изпълзяла от съня си пеперуда, щастлива да покаже на живота цветовете на своите криле.
В съзнанието му, като далечно ехо долавяше фона на плискащите се вълни, носещи мислите му на ръце. Понесе се над тях и видя себе си.
Кой беше той?
Осъден или възнаграден да бъде сам на този бряг?
Роден в един друг свят или появил се като част от съня на някой непознат сега?
Нюанс от магията да живеее като частица от целостта на една огромна вселена, на която може да бъде единствен обитател и обикаляйки с четка в ръка, дарен с умението да докосне избрана точка от тъмата и да я разпали с един замах като усмивката на новородена звезда.
И се озова в сърцето ѝ – изригващо в милиони потоци от сливащи и разливащи енергията си фотони.
Сам изваян от светлина, бликащ и сияещ.
Беше тук и сега!
Потапяше четката си в огнената ѝ страст и студения мрак на безлюдната бездна започваше да гори като истинската, идваща само веднъж в живота любов, която някога бе видял като мираж, който преди да достигне изчезна... завинаги.
Любовта...
Понятие стоплящо сърцето, но и превръщащо го в леден къс.
Спомен или мечта?
Обливаща го мекота на летен дъжд, пронизваща го свирепоста на изгладняла зима.
Времето трепна насред извиващия се трепет на огения си танц – художника се озова под свода на ехото от догарящия залез.
В този свят денят вече си беше отишъл.

*****

Между двете скали имаше някой. Художника спря. За да мине нямаше достатъчно място, а не искаше да попречи на човека дошъл да се одели от шума и крещящите едно на друго тела от големия град.
Може би е в полета на собствения си миг.
Луната огря фигурата и видя, че е млада жена, стояща със затворени очи към морето. Имаше бяла орхидея в косите, уловил цвета на лунната светлина.
Остана да я погледа. Не мислеше, че ще смути покоя ѝ с безмълвието си. Намираше се на няколко крачки, облегнат на ръба на скалата, другата, която потапяше гръдта си в морето.
Ценеше подобни находки – луна, море и едно момиче сляло мислите си с тях.
- Може да минеш – проговори непознатата, без да се обръща. – Има достатъчно място.
Бе доловила присъствието му въпреки заглушаващите стъпките му плисъци на вълните.
- А може би просто ще постоя – отвърна художника.
- Може, ако си избрал това.
Отблясък от цвета в косите ѝ пролази по скалата.
- Да, избрал съм – съгласи се той.
Морето започна да полюшва към брега с нежност, тиха и спокойна, сякаш се готвеше да го приспива.
- Днес не рисуваш – отбеляза момичето.
- Всъщност рисувам, но на ум. Щом намеря сюжета и създам картината в мислите си лесно ще я пренеса на платното.
- И намери ли го?
- Току що.
Нощта въздъхна с лек полъх на хлад.
Лятото наистина си отиваше и есента го подканваше да не се бави дълго на този бряг.
- Затова поисках и да остана, щом не преча – допълни той.
Момичето с орхидея в косите се обърна към него и го погледна.
- Забравил си ме, нали?
Художника не очакваше да се познават.
Вгледа се добре в лицето ѝ – нощта отметна воала си и го откри, но не помнеше да са се срещали. Имаше дарбата да запомня лица, детайли, усещания, събития, а не я разпозна, но в себе си знаеше, че трябва.
Нима бе срещал вече тези очи? Някога...?
Гледаха се дълго с непознатата и много леко, като загатваща за изгрева леко пристъпваща зора, осъзна, че срещата им е вече изживяна.
- Колко странно – каза той, - не съм те виждал никога, а сякаш наистина сме се срещали.
- Всъщност – усмихна се момичето, - ако трябва да съм точна – все още не сме.
Двамата помълчаха малко, все така разпитвайки се с очи.
- Но въпреки това ме познаваш. Опитай да си спомниш – предложи игриво тя.
Имаше хубави черти, такива отдавна щеше да ги е нарисувал. А орхидеята бе любимият му цвят.
Съзнанието му се разкъса от болката на спомена, че такава някога беше подарил... или бе поискал да подари, но така и не успя.
Тя му кимна и се усмихна:
- Аз съм мечтата ти за любов – прошепна момичето. – Онази, която ще срещнеш само веднъж в една нощ по пълнолуние.
И художника изведнъж си спомни - всъщност бе в прегръдката на онова, което някога бе изживял. Беше наистина много отдавна, когато като млад и търсещ себе си художни заживя край скалния бряг – пожела си да не остарее без да е вкусил от най-силното чувство на света.
И не след дълго вселената му дари една разходка по брега с непозната, в която разпозна любовта. Една нощ, която го накара да продължи да я очаква отново и отново.
- Спомням си... Пожелах те преди толкова много време, а ти се появи, а след това изчезна и ето че с времето съм те забравил.
Годините минаваха, той остаряваше с тях – с тях и самотата, с която остана след онази среща. Беше една единствена среща, която не поиска да замени с друга, защото знаеше, че нито една няма да бъде така истинска.
- Времето не съществува – заговори момичето, - Събитията текат едновремено, само наложените правила на умовете ни могат да ги делят на отминаващи години. Вървим в един и същи кръг на родени от съзнанието ни моменти – а ти ме повика и затова току що и се появих. Нито преди, нито след това – а точно сега.
Художника откри, че е права – та той съвсем скоро се бе нанесъл в малкия дом, недалеч от брега. Бе продал няколко свои картини и успя да закупи мястото и порутената къща в него. Младостта му бликаше като извор във всичко, което рисуваше – хвалеха го, ласкаеха го и му обещаваха изпълнено с богатство бъдеще. А той се отказа от всичко това – единствено и само заради този единствен, току що изгрял за него миг.
Спомените за изживените години изтъняха и съскайки изчезнаха сред пяната на поредната вълна.
Всичко нужно беше тук и сега. Останалото е просто илюзия на това, че живота има и друг облик – може би заменяем с различни по вида си маски, може би залъгващ или прикриващ се зад илюзияата си реалност.
Той се приближи и ясно видя, че е онази, която вярваше, че трябва да се появи в образа на любовта, закичена с цвят на орхидея.
Срещаха се за първи път, но погледите им подсказаха, че са вървели винаги един към друг.
И нощта им подаряваше тази първа и единствена в живота среща.
Незнайно кой посегна първи, но двамата поеха ръцете си.
Допира им стопи хладното усещане за есента.

****

Художника отвори очи и потъналото в мълчание море го посрещна. Небето спеше, звездите пазеха космическа тишина.
Сънят му беше толкова истински с онази лекота на младостта, която като негова любима впи устни в неговите.
Усещаше огнена целувка по устните си.
Усещаше разгорена от страстта ѝ любов в сърцето си.
И знаеше, че щом отново засънува ще се събуди пак в прегръдките ѝ.
Вече нищо нямаше значение, тя ще го чака „там и сега”.
Студен полъх отрезви съзнанието му, нощта му напомни, че дълго е седял между двете скали в съзерцаване на залеза.
Изгубен в транса уж бе потърсил себе си, а се изгби насред истината за пътя на живота.
Дали да намери любовта е отовор или оставя със следите си още повече въпроси.
Странно, но много отдавна не се бе замислял за разминалата се с живота му истинска любов. Наистина, имаше тази среща, която му я показа, но след това просто изчезна и повече не се появи.
Годините отминаха в чакане на нейното завръщане, а след това времето я затрупа със забрава. До днес...
Вече бе на вързраст, на която е невъзможно да се появи, но в тази нощ усещането от присъствието ѝ го изпълни с меката си топлина.
Навярно до последния си дъх, миг преди да хлопне вратата на живота, ще си спомни единственно за нея – художника беше уверен в това.
Защото да обичаш истински е цялата същност на това да се родиш, да пребродиш времето си в този свят и когато дойде времето да си отидеш, може понякога да е с утехата, че си бил обичан само за миг, но и с надеждата, че в следващо прераждане да обичаш ще бъде вечност.
Стана бавно, няколо сънливи песъчинки се оттъркулиха и се изгубиха сред милионите си спящи сестри. Тръгна по обратния път между скалите. Ще се прибере в малкия си дом и ще помълчи още малко с нощта.
Усмихна се при спомена от целувката, която не е получил, но дори и от сън бе толкова истинска.
Реши още със зората да нарисува момиче с цвете в косите, което се любува на залеза. Галерията, с която работеше, отдавна чакаше нова картина. Реши да бъде тази – може би ща разпали искрата на любовта в двама млади, поспрели да я погледат.
Може би...
Едва направил крачка забеляза нещо между коралите. Наведе си и го вдигна.
Беше цвят от бяла орхидея.