автор: Drugiyat

В часа на нощните мъгли,
когато обръчите оковат сърцето,
в душата ти започва да вали
безкрайната умора на небето.

А ти си вече стар и похабен,
прегърбен от праха на вековете
затворен в рамките на своя ден,
през който мрачно веят ветровете -

изгубен като мъничка следа,
която времето безстрастно ще изтрие
и даже сянката на вечното сега
не може във дланта си да укрие.

Бленуваш да прекъснеш този сън,
но плочата не ще да се обърне
и те преследва бавно онзи звън,
след който никой няма да се върне.

В часа на нощните мъгли,
когато почне да горчи душата -
за миналото вече не тъжи
и не проклинай самотата.

Разкъсай булото на своя сън
прости това, което е отнето,
излез спокойно в утрото навън
и премини със нежност през полето.

Поспри за миг край малката бреза,
сложи ръка на пясъка, където -
една отронена от времето сълза
отново ще роди във теб детето.

И погледни към белите скали,
където слънцето разтваря небесата -
преди да паднат нощните мъгли
и да започне да боли душата.