автор: IGeorgieva

Госпожа Кънева отпи глътка бяло вино от кристалната чаша и я постави внимателно върху масата. Беше една от онези тихи вечери, които те споделяха мълчаливо, потънали в собствените си мисли.
Момчил Кънев обираше доматения сос с миди от чинията си. Оставаше само десертът и щеше да поседне на дивана в хола да изгледа някой футболен мач, а ако не намереше достатъчно интересен, щеше да отиде в кабинета си да почете. В момента Кънев се наслаждаваше на домашното спокойствие, защото понякога съпругата му, изнервена от проблемите, които я тревожеха, избухваше. Обичайно отпуснати, бузите ѝ се опъваха като белите платна на лодка, гонена от попътен вятър. Устата ѝ се отваряше като на птиче, което чакаше да го нахранят, само че звуците, които излизаха от гърлото ѝ, бяха не само настойчиви, но и противни. Момчил Кънев се загледа в покривката, искрящобяла, почти стерилна като отношенията със съпругата му Радост. Кога бяха станали такива? Не можеше да посочи конкретен момент. Запознаха се на един купон като студенти. Той учеше икономика, тя – право. Увлече се по светлокестенявите ѝ буйни коси и млечнобялата кожа, тъмните очи и плахия поглед, който отправяше към него. Тя танцуваше чудесно и той обичаше да наблюдава умелите ѝ движения по импровизирания дансинг в студентските квартири, където ходеха на купони.
Измина месец, преди да открият чувствата си един на друг. После колелото се завъртя и след година той се оказа женен за крехкото прекрасно същество, което можеше да бъде много неотстъпчиво по някои въпроси. Когато се роди първото им дете, спорадичната дотогава размяна на остри реплики се превърна в тежка битка. Радост с хъс отстояваше майчинското си право да има последната дума по всичко, свързано с отглеждането на момиченцето им. Израснал със строги родители, той бил прекалено либерален, обвиняваше го тя. Децата трябвало да имат режим, да си изяждат порциите и да спят достатъчно.
Постепенно Момчил беше изгубил интерес да спори с нея по тези въпроси. По това време се роди и втората им дъщеря, което означаваше двойно повече разправии, и тогава той окончателно ѝ предаде пълномощията да се разпорежда с живота на двете им момичета. Работата във консултантската фирма, която бе създал заедно с един свой състудент, се разрастваше и не искаше да има проблеми вкъщи. Тишината го устройваше напълно. Сега, когато момичетата бяха пораснали и не живееха с тях, Радост се опитваше да се намесва и в работата му. Не точно в същността ѝ, но се беше прицелила в морала на служителите му. Големият проблем и трън в очите ѝ бе секретарката Лина, асистентката на партньора му Росен Колев.
- Тази жена излъчва поквара – каза Радост, след като постави кристалната чаша върху масата, а Момчил разбра веднага за кого говори съпругата му, както и че тази вечер щеше да пропусне мача, независимо кои отбори играеха. Той взе лъжицата за сервиране и бръкна в купата с мидите. Загреба втора порция и я сложи в чинията си, въпреки че апетитът му се беше изпарил. Направи го инстинктивно, за да отложи за малко необходимостта да ѝ отговаря. Една червена капка върху ръба на чинията се проточи и падна върху бялата покривка. И двамата вторачиха погледи в аленото петънце, което бързо попи в плата. Вече нищо не можеше да спре яда ѝ.
- Не виждаш ли как шарят очите ѝ. Скоро ще оплете и теб. Трябва да се отървете от нея.
- За Лина ли отново? Няма нищо подобно, мила, тя има семейство, съпруг и дъщеря.
- Дъщеря, казваш – изсмя се гърлено Радост, – изпратила е момиченцето си в провинцията. Гледат я родителите ѝ. Това майка ли е? Кажи ми. Ако аз бях направила така, добре ли щеше да ти бъде?
Радост често изтъкваше своята заслуга за отглеждането на дъщерите им и с удоволствие заклеймяваше всяка жена, дръзнала да постъпи различно от нея. Държеше се като прокурор пред повишение, виждаше навсякъде вина и никакви смекчаващи я обстоятелства.
- Не разбирам какво общо има тя с мен, секретарка е на Росен. Контактуваме рядко, нямаме допирни точки. На какво основание да я освободим? Той не е споменавал досега, че не се справя с работата си.
Момчил Кънев усети грешката си, в момента в който я направи. Ако се беше случило, докато говореше на немски например, би могъл да спре и да се поправи. Тук връщането и заместването на думата „освободим” с някоя друга бе немислимо, защото самото ѝ произнасяне означаваше, че той приема да обсъжда въпроса с Радост.
- Ама, моля ти се, да се оплаква. Забелязал ли си дрехите ѝ, гледана жена. Косара, съпругата му, е полудяла от притеснения, сигурна е, че той има връзка с нея. Иначе откъде е самочувствието, с което се носи из офиса ви, сякаш е неин.
Момчил си представи Лина и нейната дълга червена коса, която се стелеше като кадифе върху изправените ѝ рамене. Дрехите ѝ не се натрапваха, а подчертаваха гъвкавата ѝ фигура. Той не можеше да каже със сигурност дали е само въпрос на вкус, или имаше и нещо друго. Погледна съпругата си – скъпите материи и дрехи, за които се грижеха родни дизайнери, винаги личаха отдалеч. Роклите с дръзки, добре съчетани цветове, с апликации или дантела, и подходящите за тях сака и шалове бяха нейното послание на успяла жена. Понякога дори прекаляваше с аксесоарите и тогава изглеждаше като коледна елха, на която си поставил всички събирани през годините играчки.
- Няма да обсъждам неща, които не те засягат.
- О, ако беше казал друго, щеше да ме учудиш. Толкова типично за теб – да се измъкваш, когато нещо не ти изнася. Като повечето мъже. Липсва ви достойнство – гневеше се все повече Радост, а късата ѝ коса следваше като каска нервното движение на главата ѝ заради обилното количество фиксиращи субстанции, които тя пръскаше върху нея. – Не знам, няма връзка с мен, няма да говоря за това – имитираше го тя – колко пъти съм го чувала. Дори тогава, когато намерих онази бележка в джоба ти.
- О пак ли? – Жена му вече стреляше на месо. Споменаването на бележката беше най-тежката артилерия, с която Радост разполагаше. Момчил мразеше тази фаза. От нея трудно се измъкваше с достойнство. Обикновено му се налагаше нещо да ѝ обещае.
Един-единствен път бе направил голяма глупост и плащаше за нея вече толкова време. Беше се случило на Осми декември. Беше отишъл да празнува със свои бивши състуденти. Радост не можа да го придружи, защото някое от децата имаше температура. В полутъмното заведение с проблясващи неонови светлини се забелязваха групи студенти и преподаватели от университета. Тогава пи доста и танцува с две момичета, които го поканиха на танц. Да, те го поканиха, не той тях, в това беше сигурен. Бяха красиви, предизвикателни, различни от девойките в младежките му години. Не помнеше много от разговора, но определено го разпитваха за работата му, защото си търсели нещо почасово и бяха танцували с глава на рамото му, или поне едната. След седмица, когато отново облече спортното сако, с което беше през въпросната вечер, намери бележка във външния си джоб. „Ще те скъсам от секс” – пишеше на нея, а отдолу телефонен номер. Беше шокиран, но в следващата секунда усети, че е и поласкан. Понечи да смачка бележката. После реши да я унищожи, преди да я изхвърли. Накрая откъсна телефонния номер. Наряза го на малки парченца и го хвърли в коша. Бележката запази при свои важни документи. Беше необмислена постъпка. Даваше си сметка, че сексът, който му предлагаха, има своя цена, но от друга страна пък, му беше приятно да се усеща привлекателен и желан. Месец след това Радост намери бележката и нямаше никакъв смисъл да я пита защо е ровила в нещата му. Не искаше да си спомня и какво последва тогава, но и сега, след цяла вечност, тя продължаваше да му натяква за нея.
- Това беше преди повече от десет години и знаеш, че нищо не се е случило.
- Така твърдиш ти. И не очаквам да си признаеш, дори сега.
- Заклевам се. Така беше.
- Може, но мъжете трудно устояват на някои неща. Ето, вземи Росен например. Добре ли ще бъде за работата ви, ако напусне съпругата си заради секретарката си, или дори се ожени за нея?
- Не знам за нищо такова, но ще разговарям с него по този въпрос. – Ето каза го, за да се освободи от този кошмар, ѝ обеща.
Надигна се от масата. Втората порция миди стоеше недокосната в чинията му.
- Беше много вкусно. Отивам да прегледам едни документи в кабинета си.
- А черешовия сладкиш?
- Сигурно по-късно.
Докато посипваше червеното петънце върху покривката със сол, Радост го остави да се измъкне. Беше ѝ обещал, а той си държеше на думата.
На следващата сутрин Момчил отиде в кабинета на Росен, който беше през една врата от неговия. Лина не се мяркаше никъде. Съдружникът му вдигна поглед от монитора и му махна за поздрав.
- Как са нещата?
- Много добре – отговори Росен.
- Вчера имах неприятен разговор с Радост – съобщи със сериозен глас Момчил.
- Не е за чудене. Обръщаш прекалено внимание на настроенията ѝ.
Росен беше негова противоположност в отношението си към жените. Не се притесняваше да ги ухажва явно. Поведението му на балкански мачо му бе помогнало да сключи няколко изгодни договора. Затова и Момчил си казваше, че непринудените взаимоотношения на Росен с представителките на женския пол са въпрос на личен избор и не го засягат, доколкото не пречат на работата им.
- Предполагам, че Косара е говорила с жена ми. Става въпрос за Лина.
- Е, какво пък толкова имат против нея! А сетих се, красивите жени трябва се изгонят от нашия офис, особено ако са лични асистентки.
- Застрашавала семейството ти и други такива неща.
- Да, много е опасно. Косара не смее да ми говори подобни работи и затова е изтичала да се оплаче на Радост.
- Казах ѝ, че не съм забелязал нищо и че момичето се справя добре с работата си.
- А за справянето – да, във всичко я бива – засмя се Росен и му намигна.
- Значи няма за какво да се безпокоят.
- О, напротив, хубаво е да бъдат нащрек, трябва да ги държим в напрежение.
Момчил се направи, че не е чул последната реплика и смени темата.
В ранния следобед на следващия ден Лина седеше на бюрото си и ровеше из бележките си, които в момента я интересуваха толкова, колкото мусонните дъждове в Индия. Току-що бе изслушала бурния монолог на Радост Кънева по телефона. Мълчеше с апарата в ръка, докато обаждащата се изля цялата насъбрана жлъч и за по-убедително накрая прекъсна линията. Сякаш я бяха полели с помия. Така се чувстваше, когато една учителка я видя да се целува със съученика си Иван. Сигурно ще ѝ се наложи да напусне. А дали наистина трябваше да стане точно така? „Прекалено си красива – казваше майка ѝ. – Това не е на добре. Мъжете ще искат от теб само едно. Вземи от живота каквото можеш, дано имаш късмет.” Година преди да завърши училище в малкия град, в който беше родена, техният съсед Петко започна да я гледа настойчиво всеки път, щом тя се появеше на улицата. Беше пет години по-голям от нея. Един ден я чакаше в пежото си след часовете. Каза ѝ, че е питал баща ѝ. Заведе я да я черпи кола, той пи бира. Предложи ѝ малко от пяната. Петко минаваше за хубавец – с черна, гъста, заресана назад коса, загорял от слънцето. Работеше в един сервиз и като че ли имаше пари.
Есента след абитуриентския си бал, тя се омъжи за него. Преместиха се да живеят на квартира в София и скоро се роди дъщеря им. Гледаше я, докато малката навърши две години. Места в детските ясли в квартала им нямаше. Парите не стигаха. Лина стана виртуоз в избирането на дрехи от магазините за втора употреба. Петко излизаше сутрин с изпрания си син гащеризон и се връщаше вечер, омазан с грес и торбичка с двулитрова бутилка бира в ръка. Ако след вечеря не задремеше пред телевизора, му се отваряше апетит за секс, а детето спеше в тяхната стая. Лина беше само на двадесет и една. Нощем затваряше очи и животът ѝ се разстилаше пред нея като дъхаво лавандулово поле, багрите му бяха меки и топли, а браздите, множество пътеки, достигаха самия хоризонт. Дъщеря ѝ подскачаше между редовете, но от Петко нямаше и следа.
Трябваше ѝ промяна и Лина записа курсове за секретарка. Справи се с лекота и я взеха на второто интервю за работа, на което се яви. Тогава майка ѝ предложи да гледа детето и Лина се съгласи. Тя харесваше офиса и колегите си. Работата ѝ често бе натоварена, но не и скучна. От фирмата я изпратиха да учи английски език и Лина използваше всяка свободна минута да се самообразова. Да, шефът ѝ я ухажваше, но тя нямаше нищо против. Беше принцеса в една друга приказка, в която забравяше за бирения дъх и мръсния гащеризон. На принцът вероятно нямаше да му хрумне да я поиска за жена, но кой знае. Щеше да се случи това, което ѝ е писано, а тя нямаше да се откаже от нищо, което ѝ се даваше. Радост Кънева сбърка като ѝ се обади. Лина стана, наведе се напред и косата ѝ се посипа надолу като метеоритен дъжд, след секунда се изправи и с рязко движение отметна глава назад. Взря се в огледалото и пооправи няколко непослушни кичура. Сложи малко гланц върху устните си. Почука тихо и влезе в кабинета на шефа си. Отпусна рамене върху вратата и каза:
- Този уикенд съм свободна.