автор: erka

Зад мене е гора, в която
избърза някакъв отрязък време
и не остави намек за следа
в катранения клей на сенките.
Дори перо от птица не намерих,
внезапно изоставила съня си
и непокътнати по пътя ми светлееха
оскъдните очи на древни мъхове...
Каквото бе отхвърлила гората,
понесе остро тежестта на настоящето,
а от шума единствено душата ми
уплашена до дъно се разбягваше,
намирайки в пролуките пролуки -
небето бе илюзия за изход...

Зад мене е гора. Изгубих
единствения смисъл - да отмина...