Изцапах си ръцете… със кръвта
на толкова отсечени дървета.
Във мене… е застинала гора…
но в клоните... гнездата са безцветни.
Захвърленият камък натежа
в ръцете ми… преди да го докосна.
Разчупени се всички стремена
към вечната бездарна непорочност.
Неистината… още ме боли
от раните на някого… за нещо…
От смисъла… привикнал да е скрит
във крясъка на нямото ми ехо…