автор: milyovelchev

Всички знаете как бате стана депутат. Онова интервю пред националната телевизия го изстреля право във висините. Там където се реят орлите на световната, дори бих казал — на нашата родна, българска политика. Тези думи аз и преди ги бях чувал, но за избирателите това бе едно ново, реформаторско мислене, което изпълни умовете и сърцата им с надежда и упование за по-добър живот.
— Стига с този хаос! — рече бате пред камерите. — Един — напред, друг — назад. Така не става. Всички трябва да седнем на една маса, да помислим, да си поговорим, да подредим приоритетите, да вземем единодушно решение... Пък като станем ... като я подхванем!...

Предното лято тате ни изпрати да косим на Пънков трап. Това е един валог под Синьовицата. Имотът е наш. Нашият род е Пънкови. Тате казва, че идва от пън, че сме здрави и обгорели като пънове. Други казват други неща, ама вие не ги слушайте, тя човешката злоба и завист почивен ден няма. Стигахме до Пънков трап, разпрегнахме Митка (кравата) и бате предложи:
— Я, да седнем, да похапнем... Гладна мечка хоро не играе. Пък като станем ... като я подхванем!...
Седнахме под крушата, развързахме бохчите... Хапнахме, пийнахме студена водица ... и бате пак рече:
— Пълен чувал не се превива. Я да полегнем малко, да каже хлябът: „Цар ме яде.” Пък като станем ... като я подхванем!...
Да, ама после напече. Докато чакахме да подухне ветрец и да захладнее, превали пладне и бате взе мъдро решение:
— Аз предлагам да си ходим. Пък утре като дойдем ... като я подхванем!...
Не съм доносник, ама не мога и да лъжа. Тате като ме разпита, всичко му казах. Че като откърти една летва от оградата на овцете този як и обгорял като пън балканджия, като ни почна... Бате първо мислеше да се прави на болен, ама бързо оздравя. Не вярвах, че човек може така бързо да тича!
На другия ден тате изтегли задницата до края на стърчишката, сложи дългите ритли и издаде заповед до вечерта да докараме пълна кола и тревата да е пръсната зад къщата.
Отначало бате беше много кахърен, но после се ухили и вдигна поучително пръст:
— Ум царува, ум робува, ум патки пасе.
Не разбрах това защо го каза, но ми върза търмъка отзад за колана. Отпред въртя косата, отзад събирам окосеното. От време на време повдигам търмъка ... и пак! Бате товари купчините в колата. Повече лежи под крушата, по-малко товари. С едната ръка си държи цигарката, с другата се почуква по-главата:
— Накарай мързеливия на работа, да те научи на акъл.
Не се срамуваше, даже се хвалеше с мързела си.
— На мен кметът ми рече — вика бате, — „Най-добри ръководители, Пънков, става от такива като нас — умни и мързеливи.”
По едно време се притесни, че може да укъснеем. Извади едно джобно фенерче и ме заплаши:
— Ако не се засилиш, ще замръкнем. Тогава ще се наложи да ти залепя с тиксо това фенерче отпред.
Сетих се аз къде отпред иска да ми го върже. И се засилих! Прибрахме се по светло.

Предаваха по телевизията директно от пленарна зала. Мярнах и бате на третия ред. Тате и той влезе за малко, да погледа. Не трябваше да ме удря по главата (‘щот мисля да следвам), но ми свали каскета, перна ме отзад и рече поучително:
— Не ги гледай, че само седят и се повъртат. Сега умуват, подреждат приоритетите, решават! Пък после!... После като станат ... като я подхванат!!!...