автор: Vlad_Ongyl

На Станислав Стратиев и неговия „Български модел” – с почит

Монтесума – последният император на ацтекската империя Теночтитлан, казвал, че цени смешниците (имайки предвид хората, които с думите си – изговорени или написани – разсмивали околните) повече от мъдреците.
Защо ли? Защото винаги дръзвали да казват единствено и само истината.
Историята мълчи защо след акостирането на брега на Теночтитлан на деветте кораба, носещи на бордовете си петстотинте испански конкистадори, предвождани от Ерна̀н Кортѐс, Монтесума не е потърсил съвет какво да прави именно от смешниците.
Или поне от поетите. (Макар че сравнението между поет и сатирик да е като като това – между вол и бик.)
Но същата тая история е записала в аналите си пред титлата и името на Монтесума най-недолюбваният от всички владетелски династии епитет – „последен”.
Повече от пет века оттогава държавниците от всички краища на света са повтаряли грешката му. И продължават да я повтарят и в наши дни.
Що се отнася до нашата географска ширина и дължина, твърдението, че българинът обича да се смее, е силно преувеличено. Същото това твърдение стои в основата на един от митовете в българската народопсихология.
Да, българинът не обича да се смее.
Българинът обича да се присмива.
На всичко и всички.
В това число и на тия, които се смеят.
В редките случаи, когато все пак посмее да се смее, българинът многократно се е огледал и ослушал внимателно. Защото безрезервно вярва в измислената от самия него поговорка, че най-добре се смее тоя, който се смее последен.
Най-тъжният ден в живота на българинът е, когато той осъзнае, че най-добре се е смял не тоя, който се е смял последен, а тоя, който се е смял като за последно.