автор: elsion

Поиска ми приказкa,
Скитнико...
Такава,
от която раните зарастват,
а треската се процежда безсилна
по мокрите ти коси.

Приказка,
с която да достигнеш звездите по студения кобалт на небето,
дори от онази почерняла твърд,
осеяна с обгорели метални птици.

Поиска ми приказка...
Много, много отдавна,
тази, която никога
не успях да подредя докрай.

И сега те губя, губя те,
мил звездни скитнико.
Рано призори
в премрежената сивкава дрезгавина
клепачите ти с цветовете на войната
изгарят под пръстите ми.

Колко нощи на колене шептях безсмислици
на ъгълчето на прокъсания ти сламеник.
Кашлях,
но думите все не идваха на устните ми.
Давех се!,
а гласните ми струни се късаха от ужас.

Колко нощи извайвах онази приказка,
в която мракът избледнява,
а под дланите никне млада трева,
а камбанният звън отеква като нежна песен,
като звънка вода в бистрото на очите ти...

И сега, когато в сияйната тъкан на света
остана само една нишка,
а по небцето ми все така умират крехки новите думи,
а ти бълнуваш несвързано в ръцете ми,
безумно и неутешимо,
с пронизано отдавна от край до край сърце,

сега
разпилявам сама себе си на съставните си срички,
онези,
преди които не ме е имало
онези,
които държаха формата ми
да не се разпадне

и там,
накрая на Всичко -
на ъгълчето на тъжната ти постеля,
на прага на времето и
по ръба на битието
в перифериите на въобразимото
и в сенките на хилядата и едно сътворения

отхвърлям всичките си уморени същности
и само
и единствено
безкрайна
приказка
за теб
съм