автор: yoro

Денят е пъстър-горделив велможа,
танцуващ ловко по ръба на суетата.
Ще съблека неволно старата си кожа
за да почувствам допира на вятъра.

Дъхът на светлината ме събужда
и ме потапя в инкубатор на мечтите.
Ако неистово от чудо имам нужда
ще се отворят ли вратите на очите?

Пързалям се по тънките первази
на минало, представи и съмнения,
преминал съм през всички земни фази
на слънчево-сърдечни затъмнения.

От цялото задъхано тщеславие
забравям за звездите и за птиците,
ако допусна може даже да повярвам,
че спомените са видения измислени.

А времето е съдник с тайна мисия-
да ни дари с поредната отсрочка.
От толкова неизживени ръкописи
все не успявам да поставя точка.