Тегобите стоварени в теглилки
все по-често ни отдалечават
от хоризонта на везните –
за кратко равномерен,
неразместен...
Но идва времето на колебанията –
едното блюдо
бавно се издига,
нарочило си ръста за въздушен,
а другото е натежало и се спуска
до ниво на тихо отрицание.
Висока ли е в низините ни мечтата...
къде е любовта тогава –
зареяна сред сиви облачни полета
или е поела по реките към „не зная“?!
Неизвестното ужасно притеснява,
набъбналите мерни единици
на сметките с излишна маса.
Аз дори не подозирам –
с коя ръка се взема,
с коя ръка се дава...
коя над слънцето въздига
и коя по гръб поваля.
Допускам знанието във всичко,
което ме измъчва и предпазва.
И виждам се безрък на моста –
и все по-мраморен,
и все по-тежък,
застинал като статуя с приведен поглед.
С една последна смелост на очите
да се отпуснат в бързея на времето.
И леко да отплуват в неизвестното.