автор: elsion

Изтъркана от светлината масичка
улавя скъсаните ми въздишки.
Не знаеш... Как да знаеш?... Смачкана
е даже вярата ми в нищото.

Накриво стъпва слънцето по пейките
и рано-рано си изкълчва глезена.
Разсипва куп лъчи... Не грейва,
а просто се разхлипва... Есенно.

Съсипва обещаната ми приказка.
За цветен танц и слънчеви къдрици,
за боси стъпала и топло скитане...
От клоните пропадат болни птици.

Прорастват в чашата ми корени.
Букетите до стрък се вцепеняват.
Загубвам всеки смисъл... Скоро
напук ще се погледна в огледалото.

Героите?* Измислици митични са.
В безмълвието им - изтрити писъци.
Не знаеш... Как да знаеш! Сричките
по устните им аз съм ги написала.

А тях ги няма. Празни постаменти
с изваяни отсъствия пустеят.
Отпускам пръсти. Късно е за сцени.
Най-после си поглеждам отражението.

В ранената от светлината пустош
зениците ми леко изсветляват.
Сълзите ми по плочките се чупят,
докато се превръщам тихо в камък.

---
"Героите ли? Боже мой... героите!
Сега се сетих, като ме попита...
Все бягаха очите им от моите."
Е. Мавродинова, Интервю с Медуза