автор: veronikas

Помисли си, че устните са бряг,
а миглите прегръщат светлината.
Че думите са само цвят,
със който украсява тишината.
Че вятърът си търси дом
и някой ден и тя ще го завие.
Защото ще изглежда сам
и цяла нощ в сърцето й ще вие.
Помисли, че сърцето е дете,
което със живота си играе.
И тя ще трябва да го утеши,
ако самó в съня си заридае.
Че щастие е бурното море,
което не умее да сънува.
А лодката с пробитото небе
на дъното на риф не съществува.
Видя лицето си през всички страхове.
През всички светлини и тъмни сенки.

Помисли, че умира от любов.
Но ще умре единствено без тебе…