автор: milyovelchev

От три месеца дядо Пенко не беше ходил на пазар. По Коледа се подхлъзна и падна много лошо на двора.
Слава Богу, счупено нямаше, само натъртено, но това, дето му го каза докторът, той си го знаеше — на колкото си години, след толкова дни ще ти мине. Дядо Пенко е на деветдесет и две. Внукът му предложи да купят агне, със сурова кожа да му наложат натъртеното, но дядо Пенко отказа. Къде ... цяло агне за дъртата му кожа! Сакън!
Четвъртък е. В Троян е пазарен ден от замандан време. Тази година пролетта подрани, рано цъфнаха джанките. Дано някоя слана не ги попари! На пазара обаче не мирише на пролет и цветя, а на печени кебапи. Носи се онази „смрад”, та се не трае. Преглъщаш, гледаш наляво, надясно, ама накрая не утраеш: „Дай, момче, две кебапчета с хляб!” Поръси дядо Пенко кебапите и хляба с шарена сол, с едната ръка държи хартишката, с другата — бута количката. Оставиха му правнука, хем да го разходи, хем да се подпира на количката. А то, ангелчето, върти русата си къдрава главица, гледа шарените сергии и току сочи с пръстенце:
— Дя ... дя ...
На годинка и няколко месеца е. Същински бащичко. Кротко, добричко, с бяло личице, румени бузки и големи кафяви очи.
В първия момент дядо Пенко помисли, че някой си прави майтап с него. Един мургав, брадясал мъж се наведе, разкопча колана на количката, грабна с косматите си ръце момченцето, обърна се и бързо го понесе. След него две жени размятаха шарени фусти. Някаква дебелашка шега ли е това?! Не, не е шега! Откраднаха му детето! Дядо Пенко от ужас изгуби глас. Махаше с ръце, въртеше глава, кокореше очи, гледаше как онези се отдалечават, а нямаше глас да извика.
— Помо-о-ощ! — най-после успя немощно да изграчи.
— Помо-о-ощ! — доби повече сили. — Помо-о-ощ! Детенцето! Откраднаха детенцето! Помо-о-ощ!
Огледа се с надежда, викаше и сочеше с пръст към крадците... Опита се да тръгне след тях, но нямаше сили. Краката му се бяха вдървили и ако не беше количката, да се крепи за нея, щеше да падне по очи.
— Помо-о-ощ! Добри хора, помогнете! Внучето ми! Откраднаха ми внучето!
Озърташе се обезумял и не вярваше на очите си. Хората го поглеждаха, но извъртаха безучастно глави и продължаваха да си говорят. Някои погледнаха натам, накъдето им сочеше, но — нищо! Дори тези, които бяха по-близо до него, започнаха да се отдръпват от него, като от чумав.
— Добри хора, помогнете! Помо-о-ощ!
Изгуби равновесие, падна на колене, но продължаваше да стиска количката. Разрида се — сломен, отчаян...
Тогава видя Роджър и Пени. Двама англичани, които живееха в Априлци от пет-шест години. После го питаха: „Защо така...” Не можеше да обясни. Отвътре му дойде:
— Хе-е-елп! Хе-е-елп ми!
Гледаше към Роджър и Пени, но сочеше с ръка към крадците, които вече наближаваха паркинга.
— Хе-е-елп ми!
Изведнъж пазарът утихна. Тук-там продължаваха да се чуват откъслечни разговори, но скоро и те замлъкнаха.
— Хе-е-е-лп! Хе-е-елп ми! — изрева дядо Пенко с глас, в който вече нямаше отчаяние, а дива ярост — гръм от буреносен облак, тътен на прииждаща река...
Настръхнаха хората! Стиснаха юмруци мъжете, спуснаха се като орлици жените... Събориха сергии, писнаха деца, вълна от народ се юрна след крадците...
Донесоха му детето. Положиха го в скута му. Дядо Пенко седеше по турски на тревата в градинката между розите, мачкаше оръфания си кожен каскет и не знаеше какво да каже. Пусна каскета, прегърна детенцето, притисна го да гърдите си, погали го с една ръка по главицата, избърса с другата сълзите си, вдигна глава към наобиколилите го и с ясен глас изрече:
— Тенкю! Тенкю, пипъл!