автор: milyovelchev

Дядо Мильо беше голям, як, мустакат, добродушен, мълчалив старец.
Зимно време ходеше с кафяви шаячени потури, стегнати с червен вълнен пояс, кожух от агнешки кожи, на главата — черен астраганен калпак. Напролет обуваше зелените брезентови потури, запасани с бял памучен пояс, на раменете — къса салтамарка, на главата — каскет. Не помня да съм го виждал брадясал. Винаги беше гладко избръснат, с чиста, бяла риза без яка. Бръчките в крайчеца на очите му създаваха впечатление, че все се усмихва. Но той такъв си и беше — усмихнат, благ... Винаги имаше бонбони в дълбоките си джобове: лукчета, лакта, фруктови... Кажеш стихотворение — бонбонче, изпееш песничка — друго. Не съм го чул да каже лоша дума, да изпсува или нещо подобно. Случваше се баба Дена да го сгълчи за едно или друго, а той — наведе глава, изслуша я, изгледа я бавно от долу нагоре, бутне капата напред-назад, като да се почеше, и рече: ”Чакай сега да ти обясня!”
Но не за неговата кротост искам да ви разкажа, а за това, как го чух да изохка. Един единствен път! Първи и последен! Никога преди това не бях го чувал. Помня, че веднъж баба си заби иглата в пъпа му, докато му шиеше копче на ризата. Дядо Мильо само се усмихна и рече: „Ще ми зашиеш акъла!”, а бялата му риза се обагри от кръв! Друг път, докато дялаше една топоришка на дръвника, кучето му скочи на гърба — да му се радва. Бутна на дядо ръката, отплесна се манарчето, дялна палеца — увисна само на кожата. Нищо не каза. Стана, припика го, залепи го с прополис — пчелен клей. След няколко месеца само белегът му остана. Случи се на печката да се изгори, замирише на пърлено прасе, а той само оближе изгореното, намаже го със свинска мас ... и нищо. Но ... винаги в живота на човек идва едно такова изключение. Както казва Сократ (Пенко Керин от Долната махала): „Всяко правило си има изключение. Важното е изключението да не стане правило!” Заведохме дядо на зъболекар. Казвам заведохме, защото това стана след много кандърми, молби, заплахи... Отече му едната страна, та чак му се затвори окото. Пи разни елачета, жабуреше се с билкови отвари... Като му спадна отокът обаче, мама и баба го строиха в две редици и го подкараха към кабинета на доктор Недялкова. Аз — след тях, нарамил шишането, водя заточеника към Диарбекир. Върви дядо, влаче тежките вериги, стяга му „лалето” врата, но осанката — наперена, погледът — горд, непокорен.
За доктор Недялкова друг път ще ви разказвам. Сега само ще отбележа, че тя беше жена, каквато само по филмите бях виждал: стройна, чернокоса, с големи сини очи и премрежен поглед. Баба казваше, че недовижда, затова си стиска така очите. Три пъти на ден си сменяше роклите и винаги ходеше с високи токчета. На синята рокля — бели обувки, на червената — черни, а в зъболекарския кабинет — червени. Бяла престилка, червена блуза отдолу, на тънките крачета — червени лачени обувки с високи токчета.
Седна дядо Мильо на стола, повъртя се докторката отсам, оттам... Нещо не и́ беше сгодно, та му рече:
— Дядо Мильо, що не седнеш на пода? Голям българин си! Ще ми счупиш стола.
Спомням си го, като че ли е сега... Пред очите ми е. Беше в края на зимата. Седна дядо с кафявите потури на балатума, разкрачи се, стиска астраганения калпак с две ръце, вирнал към лампата глава, отворил широко уста... А докторката размахва два инструмента, трака с токчетата около него, търси сгодно място, та да може да бръкне на дядо в устата, да му извади болния зъб. Ей в този момент дядо изрева! Може и само да е изохкал, както настояваше след това, ама аз чух как се раздрънчаха шишенцата в шкафа на докторката.
— Чакай, бай Мильо! Не бой се! Още не съм го хванала, а ти охкаш!
— Ох, чедо — рече дядо (по челото му бяха избили ситни капчици пот), — не си го хванала, ама го настъпи!