автор: marisiema

Лъчите не играят във листата.
А лято е. И слънцето мълчи
като безгласна пита в небесата.
Разлива жар кръвта да заличи.


Земята, свита в ужаса коварен,
останала без дъх от страх, тъга,
забила нокти нейде във недрата,
се мъчи да опази своята душа.

Светът, потънал в подлостта си, гние.
Смъртта, страхът - тоз огнен октопод,
простря корави пипала и вие
от всяка улица и ъгъл с глас жесток.

Вещае мрачни, черни дни и края
на континента стар, облян в сълзи.
А Господ, запилял се в космоса, нехае.
Предаде се изплашен и се скри.

На Ангелите залив, бряг лазурен?!...
Днес вече друг е, осквернен със кръв.
Тъй нежно галил и рисувал юга,
осъмна ужасен, потънал в скръб...

И слънцето е спряло изумено.
Какво и как, защо ни промени?
А над морето, пламнало в червено
печален гларус страда и крещи...