автор: ambrouse

Всички извърнаха глави, за да огледат подсъдимата, когато тя бе въведена в съдебната зала от полицай. Мнозина се изненадаха, това ясно пролича по израженията на лицата им.
Детеубийцата Тина Бъроуз изглеждаше съвсем млада, на не повече от двайсет и пет години, но същевременно с това изглеждаше и грохнала, сякаш бе претърпяла тежък инцидент. Стройната й фигура бе прегърбена, извита леко на една страна, а главата я се люшкаше някак гротескно при всяка крачка. Подпираше се на бастун, защото явно нещо не бе наред с левия й крак – провлачаше го и не можеше да стъпи стабилно на него. Огромни кръгове под очите загрозяваха симпатичното й, неестествено бледо лице. Ръцете й видимо потреперваха. Буйната й руса коса бе лишена от блясък и приличаше на изсъхнала слама.
Съдията зададе няколко стандартни въпроса на подсъдимата и след като получи задоволителни отговори, продължи:
– Сама ли отглеждахте детето си, госпожо Бъроуз?
– Да, сама отглеждах Майра. Баща й ни заряза, когато тя бе на няколко месеца – отвърна младата жена и впери трескав поглед в съдията.
– Вие ли убихте Майра?
– Да, аз я убих.
– Как я убихте, госпожо Бъроуз?
Тя прехапа устни, сведе глава и изхлипа. Под очите й заблестяха сълзи. Прокашля се и с изтънял глас каза:
– Просто я хванах за шията и започнах да стискам. Стисках, докато тялото й не престана да се гърчи. Това е.
– Защо я убихте?
– Защото ме измъчваше – изхъхри тя и запристъпя, почуквайки нервно пода с бастуна си. – Затова я убих.
– Измъчваше ви? Психически?
– Физически.
– Как е възможно момиченце на година и половина да причини болка на зряла жена като вас?
– Правеше го с куклата… да, с куклата.
– Моля, уточнете, не разбирам.
– Съвсем малка парцалена кукла, с размери колкото една човешка длан. Аз й я подарих преди …половин година.
– Не разбирам какво общо има куклата.
– Мойра удряше куклата, извиваше я, натискаше я … и всичко се предаваше върху моето тяло.
– О, госпожо Бъроуз, значи така сте пострадали, сега чак разбирам – каза с подигравателен тон съдията.
– Да, Майра буквално ме пребиваше чрез куклата. Почти всеки ден.
– Нима си мислите, че някой ще повярва във вуду магии?
– Ако щете вярвайте, аз ви казвам истината! – изсъска Тина.
– Но свидетели твърдят, че сте имали любовник, с когото често сте се карали. Той пребиваше ли ви, госпожо Бъроуз?
– Кийт не беше стока, но никога не ми е посягал. Само се карахме, затова скъсах с него.
– Обяснете ми как точно ви нараняваше вашата невръстна дъщеря.
– Нали вече ви обясних! Каквото направеше на куклата, това се случваше на мен. Лекарят ми може да потвърди за травмите – множество хематоми, изкълчено коляно, разтегнати сухожилия, скъсани мускулни влакна, разбит нос, пукнати гръбначни прешлени.
– Експертите наистина потвърдиха, че сте била бита.
– Не бита, Майра го правеше.
– А защо го правеше, госпожо Бъроуз?
– Защото бе разглезено дете. Аз я разглезих, защото много я обичах. Така че когато нещо я раздразнеше, си го изкарваше върху мен. Особена жестокост проявяваше, когато не харесаше храната, която й давах.
– Добре тогава, защо просто не й взехте куклата?
– Скъсваше се от рев, когато й я вземех. Много я молех да престане, вярвах, че ще осъзнае, че ми причинява болка и ще престане. И търпях, стоически.
– Но накрая предпочетохте да я убиете! – повиши глас съдията.
– Просто не издържах, извиваше врата ми, тоест този на куклата, жестоко го извиваше… болката беше …неописуема.
– След като я убихте, какво направихте?
– Склопих очите й и звъннах на полицията, за да се предам.
– Как се почувствахте?
– Беше ми мъчно за нея, но същевременно чувствах облекчение.
– Облекчение! В какъв смисъл?
– Че моето страдание… физическото… приключи.
– Съжалявате ли за стореното?
– Разбира се, че съжалявам. Аз я обичах с цялото си сърце… въпреки всичко.
Съдията се изправи и се вгледа в подсъдимата. Незнайно защо в душата му се прокрадваше сянка на съмнение. Каза:
– Съдът ще се оттегли и в ранния следобед ще обяви присъдата.
– Няма смисъл да си правите труда. Аз вече съм си издала присъда.
– Какво?
– Добре че не ми я взеха – каза с леден глас Тина Бъроуз, после бръкна в джоба на сакото си и извади оттам малка парцалена кукла. Завъртя с отривисто движение главата на куклата, като същевременно отметна рязко главата си настрани. Нададе кратък писък, след което се строполи тежко на пода и застина в неестествена поза. Покрай русите кичури, покрили лицето й, надничаше изцъклено око.
Съдията отстъпи стреснато назад и се хвана за сърцето. Хората наскачаха, разтичаха се пристави. Някой извика лекар.
След кратък преглед лекарят обяви:
– Мъртва е. Вратът й е счупен. За Бога, какво е станало тук?
Куклата лежеше до подсъдимата скамейка, изкривила сякаш в тънка усмивка устните си от червен памучен плат.