автор: zika

Стоя прегърбена, остаряла в снежната градина. Снегът беше паднал през нощта. Внезапно заби камбаната - биеше на умряло. Някой беше приключил с нещата и сега даваше знак на всички, че вече го няма. И слушайки тревожния и същевременно величествен звън всичко придоби друг смисъл - и бялото в мен, и страха ме одраскаха, за да ми напомнят, че всичко има смисъл. Има!
„ Боже, не е лесно, затова да помълчим. Мир на праха му! Амин!
Поисках неистово, да съм пак момичето от един слънчев зимен ден, когато там, в полето, оставихме отпечатък от дланите, телата и душите си в недокоснатия сняг. В кръвта си усетих звънчетата на спомена и цялата пламнах. Нещото нахлу в мен и ускори пулса ми – едновременно празнично и тъжно. Олекнала, замрях…косата ми се сплете в златна плитка и всичко започна отново:
- На какво мирише снега? – попита ти.
- Снегът не мирише – казах аз.
- Затвори очи – каза ти и посипа лицето ми със сняг.
Лежа в снега до теб, усещам как въздухът трепти и ледените прашинки се превръщат в капчици и тръгват да се разхождат - опариха устните ми и ти ги целуна. След това се опита да докоснеш всяка мокра диря с пръсти. Заваля – едри снежинки ни покриха и ти долепи лицето си до моето. От дъха ни те се топяха и ние започнахме да пием капките вода един на друг – хващахме ги с устни…
И плисна в мен болката от лудостта на времето, от човешката лудост, в която се губим.
Наведох се и загребах с шепи от снега и го доближих до лицето си. Помирисах го и казах:
- Хей, никак не е лесно да си старо момиче. Знам вече на какво миришеш. На него миришеш, на момчето, което лежеше с мен на полето, на нежност, на обич…Значи миришеш на минало време, значи миришеш на спомен.
Снегът отговори с гласа на момчето, което лежеше с мен на полето:
- За да помиришеш снега
не чакай да чуеш камбаната
да бие за някого в зимното утро.
Защото, може би, тогава ще мирише на друго -
на разплискана вода от неволна сълза,
на последната дума
написана с остро перо
върху бяла хартия…