автор: ringo

Дъждовното момиче идва вечер
и гледа ме с разбиращи очи,
прегръща ме, на самота обречен,
и в мрака заедно със мен мълчи...

Навежда се над мен и ме целува,
докосва ме с разпуснати коси...
И все така, безмълвна, ме лекува,
тъгата във душата ми гаси...

И на челото хладна длан полага...
Тъй мама правеше го отпреди...
В очите ми избива топла влага,
до мене сякаш мама пак седи...

Момченцето от детството ми идва,
с юмруче трие детските сълзи,
а мама ме целува и ме милва:
„До теб съм, ето, мило, не плачи!”...

Но тръгва си дъждовното момиче
и ставам пак един самотен мъж,
когото никой няма да обича...
до следващия бавен, тъжен дъжд...