автор: Albatros

Мъглата ли налага бели марли
връз раните на падналия свят,
а ние ровим с кучето ми Чарли
и вием на брега от студ и глад,
то близва в миг студените ми шепи
и сгушва се под моето сетре,
пропаднали сме до такава степен,
че – честно да ви кажа, ми се мре,
нали сме си пройдохи безработни,
все питаме – то с вой, а аз със вик –
нима и ние с Чарли сме животни,
щом всеки ни изпраща със ритник,
и няма ли го Бог – да ни наеме
пазванти на лозята му поне? –
тъй отминава кучешкото Време,
тече като небесно шардоне,
седим на плажа с Чарли и си вием,
пък – който чул, дано ни е разбрал.

Ако не сте със думите на „Вие”,
за Вас е този кучи рецитал!