автор: diter

Срещнах я в един опушен бар,
където пиех с егото си бира
и ръждясалата въртележка на живота
едва едвам въртеше дните.
Целунах я.
И водопадът на косите и заля
лицето ми – картографирано безпътие.
А тя протегна длан –
и ме измъкна
от бездната на собствените стъпки.
Тогава я познах.
Надникнах в пясъчния замък
и в скритите за мен пространства
видях в очите и прииждащите бури
и счупените ветропоказатели.
Ръцете и ухаят все на хляб,
къдриците й – на безкрайно лято.
Когато тя съблича с реверанс
усмирителната риза на душата си.