автор: pastirka

Този ден е толкова различен.
Даже ветровете го разбраха.
Укротиха порива камшичен,
но сълзи в очите ми посяха.

Този ден с очи като бонбони
плитките ми връзва пак с кордели.
Аз мълча. Не смея да отроня
думичка дори. А уж съм смела.

Щедър е. При спомена ме връща.
У дома съм. С ласките на мама.
Нищо, че към вечната и къща
днес вървя. Пораснах ли голяма?

Искам всичко пак да и разкажа,
както правех в детството далечно.
Раните ми с благост да намаже,
моя страх да хвърли в пътя речен.

Баница за мен в зори да точат
мамините работливи пръсти,
а сълзите и като поточе
пак за мен да бликат, щом се кръсти

със молба към Бог да бди и пази
чедото и, нейното момиче...
Този ден ми връща на талази
спомените, аз без дъх ги сричам

и вървя по тихата алея.
Снимката от паметника чака.
Уча се през сълзи да се смея,
да не види мама, че съм плакала.

25.08.2015