автор: tintiri

Вчера най-после излязох,
оказа се пролет.
Тръгнах по Осми Приморски, по тротоарите.
И си мислех, че рима на пролет е твоето име, Оля,
а на моите тротоари римата е България.

Стигнах Общината, завих край библиотеката
и се върнах отпред,
да видя на Пламен грамадата.
Тук шумяха през 2013-а 20 хиляди човека
и аз снимах и марширувах с тях по площадите.

То е така по нашите тротоари, Олечка.
Повълнуват се младите,
попоскачат, потропат
и накрая си хванат пътя към столицата
или направо побегнат някъде в Европа.

И ето, на спирката една позната срещам,
знаем се отнейде,
май заедно сме работили,
говорихме сигурно час, час и нещо
под непрестанното на Осми Приморски боботене.

И ми направи, Олга Юриевна, впечатление
и това даже ме стресна
и страшно учуди,
че нещо в погледа й, в усмивката, в произношението
внезапна асоциация с вас събуди.

И бях готов да се удавя отзад в шадравана,
че не усмивката ви досега съм търсел да мярна,
а нещо, което още преди вас е станало
и което чрез вас
съм заместил навярно.

Аз вас ви познавам до болка,
от месеци
ровя и преглеждам всичко възможно
по каналите, в мрежата, по списания, вестници,
и, разбира се, на десктопа си вас съм сложил.

Но когато вчера потегли автобусът,
а до този момент аз крачех със вас в сърцето,
изведнъж изтръпнах,
сякаш нещо ме напусна,
сякаш нещо завинаги се изплъзна от ръцете.

И ми направи, Олга Юриевна, впечатление
и ме стресна ужасно -
или ми стана приятно -
че нещо от погледа ви, усмивката, произношението
намерих в онази предишна позната.

И когато вчера й потегли автобусът,
стоях на спирката като пред изтезание
и пред очите ми се въртеше само кадърът с устните,
които ми обясняваха,
че заминава в Германия.


10-11 март 2015
Варна