автор: tintiri

Навън дали е тъмно още,
няма да узная,
миналата седмица май валеше.
Аз съм пуснал от тогава
щорите в моята стая
и си мисля все за едно и също нещо.

Как дъждът внезапно преминава в сняг
и се трупа,
стига и до третите етажи,
а някой ми шепне да престъпя моя праг
и да тръгна натам,
накъдето ми кажат.

И аз престъпвам: виждам, че тунел
изпод снега се е,
чудно как,
образувал,
сякаш от сънищата ми някой го е взел,
сякаш целият свят
пред мен някак се преструва.

А в дъното на тунела
е снежна стена,
но странно как със всяка моя крачка
дъното му се отдалечава
и за мен това е знак,
че някой ме ползва за своя играчка.

Но аз съм спокоен
и не спирам да вървя,
и ще вървя така,
додето не паднат от небето звездите,
и дори това да не е тунел,
а ров,
и ровът
дори да свърши,
а с него и дните ми,

аз пак ще вървя...

...в безпредела на мойте мечти,
където ние с вас,
мила Олга,
заедно се храним,
аз ви гледам с опулени
зад очилата очи,
а ви сте,
разбира се,
пред мен на екрана.

Мила Оля,
истината е, че навън е полунощ
и аз чак сега успях при вас да се върна.
И то каква ти нощ,
не е нощ, а всеобщ
кръговрат на болки сърдечно-гръдни.

В полумрака прозорец,
зад него щори,
отпред перде -
това е тунел,
в който тъй трудно се диша;
на стола и на масата
с треперещи ръце
аз отново и отново
ви пиша.

Мила Оля,
истината е, че навън е ден
и аз чак сега успях при вас да се върна.
И то какъв ти ден,
не ден - откачен
кръговрат на болки
сърдечно-гръдни.

Сега в ъгъла съм сврян,
отгоре сигурно със три юргана,
и отникъде светлина не влиза,
без пролука,
а все пак странно,
толкова е странно
във празна стая някой да шушука.


7 март 2015
Опус 194