автор: daro

Затварям очите. Представям си нещо – пустинна роза, оазис, гранични разделения...
и как тръгвам след чехлите на старец.
Той ми показва гроба на дедите, посаденото дърво, което е нарекъл „дървото на живота“. Аз гледам в очите сина ми, дори когато цитирам: „Принадлежността към земята е по-силна от дискриминацията“. Но то не разбира сложните думи, а задава въпроси – Ти обичаш ли дядо?
Навлизам дълбоко в пазвата на душата, в която липсват „великденски зайчета“. Като индиго от строшено яйце, по дланите му гласът ми потича. То ме гледа... и пръстите стиска!

Дядо ти носи тежка брада.
Аз бръснех лица на роднини
и с кръвта се разделях,
когато миех нозете на скръбни...
Нощем виното любех – на разсъмване пеех.
Денем живота рисувах, но...
Ти си неоспоримия – неотречен ходиш в студа,
не очакваш трендафил да никне на гроба ти,
защото напусна рода
и тъмнина като камила в прашния зной
преследва те с гърбава сянка.

Да ме прости Земята, без която не можем, но не бихме могли да продължим...
без раздялата. Аз ще започна от лирата, а ти убедено върви с развързани върви.
Върви...