автор: ringo

Косите побеляха ти без време,
усмивка на лицето не изгря...
Да можех аз от други да я взема,
на тебе, мамо, да я подаря!...

Със укор никога не ме погледна
и гневна дума ти не промълви.
Даряваше ме с обич до последно:
„ Обичай хората да ти върви!...”

В безгрижното си детство те приемах
за вечна даденост и Божи дар,
със пълни шепи аз от тебе вземах,
не знаех, че гори във теб пожар...

Поглъщах твойта обич, а не давах...
Дълбоко в мене аз я кътах там...
Че ти си тръгваш бавно, не съзнавах!
Сега от тази алчност ме е срам!...

И днес, когато вече теб те няма
и залезът болезнено кърви,
отекват думите заветни, мамо:
„Със обич във душата си върви!...”