автор: daro

По коварния лед
натрупва снежната вълна.
Аз ще ходя напред,
додето духа ми
над кръста потъва.

Знам, не е леко –
да се изкачвам по писта,
да оставя две-три стъпки
и по тях да ми мерят ръста.

Но важен е онзи момент,
когато за последно
с устни докосвам
земята по бинта.

Небето ме покрива
със снежинкова пухинка,
дъхът ти замръзва...
но душата
съблича пуловера
и си тръгва.

Тогава, зимната птица
разпознава се в теб –
в припаднала кройка на лебед.

По Коледа ще долита.
Под две купчинки сняг
ще спим един до друг
хванати за криле.

И две скрежни перца
ще стърчат
като рождествени пламъци
на човешко разпятие.