автор: pastirka

Бързам. С малки стъпки, но бодливи.
Правата алея ми е крива.

Гарван ли в сърцето ми наднича?
Страх отровен в гърлото се стича.

Каменните плочи - подредени.
Датите - в един живот вградени.

Тук дори цветята тихо плачат.
Нищо ли животът ни не значи?

Търся ги и знам, че са наблизо.
Стъпките се спъват, в мене влизат.

Ето ги... Цветя по тях разстилам.
Искам да им кажа ... нямам сила...

Да им кажа колко съм самичка.
Скубя сълзи... И една тревичка.

Да разкажа искам, а не мога...
Драска с нокти в мен една тревога.

Даже да мълча, ще я познаят.
Чувам под пръстта, че с мен ридаят.

Вдигам мокър поглед към небето.
Знак ли е? Дъга над мене свети!

От къде дъга? Не е валяло!
Седемцветие е засияло!

Сякаш мама нежно ме прегръща:
Ще се върнат в родната си къща!

От отвъдното ми дава сила
тази, дето мене е родила.

19.10.2014