автор: severianin

Свърши лятото – някак внезапно и просто.
Крадешком хвърли поглед към своя часовник –
да се сетя, че аз съм му тука на гости,
че съм – как му се казваше? – просто летовник.

За броени минути изстина морето –
не приспива с вълните, не мами, не гали;
двете чайки в небето са два силуета
– като черно везмо върху жълтия залез.

Свърши този сезон, избеля синевата,
всички лодки внезапно от път се прибраха,
виси гроздето зряло отвън на асмата
и изсъхнал – сафридът под старата стряха.

Май е време да тръгвам.
                                        Отдавна е време!
Колко още да дремя пред празната маса
и какво от морето за спомен да взема –
малка мидичка или на гларуса крясъка?

Не, ще плувам за сбогом на залива в синьото,
ще се гмурна дълбоко – дъхът ми да спре...
И ще нося в ухото си цяла година,
като спомен за лятото – капка море.