автор: nikikomedvenska

Изведнъж полудяхме – жестоко и страшно,
като в някакъв сън, като в черен кошмар...
И поехме надолу със хълбоци прашни –
триста луди души подир лудия цар.

Беше кукова есен след куково лято...
Царят пееше химни от своя престол.
Ние всички крещяхме в едно като братя,
че светът е нормален, щом царят е гол.

И когато нощта срещу нас се оплези
и потръпвахме тънко от глад и от студ,
от съседната лудница кротко излезе
един много усмихнат и истински луд.

Той навярно ни чувстваше толкова близки –
като братя по дух, преоткрили света,
тръгна смело към нас в усмирителна ризка
и във общия хор със възторг закрещя.

Падна кукова зима след кукова есен...
Ние все тъй се блъскахме – брат срещу брат.
Само лудият не издържа... И се обеси –
прекалено нормален за нашия свят.