автор: KMiddleforest

1.

Пишем, както можем.
И колкото можем.

Но най-вече

Колкото.

Както.

Не можем.

2.

Поезията е несъвършенство.

Несъвършенство, в своето изящество.

Препъване.

И розата на раната
по острото коляно на детето,
сълзите му -
естествени и утоляващи.

И също -
грозничка жена,
която
навярно ти не би и забелязал,
ако не виждаше на
шията й
издайнически белег,
който ти разказва,
че двама
са се срещнали.
Обичали.
За нощ.
Или за цяла вечност.

Разказва ти
за съвършеното животно в теб,
чрез намека за
уязвимата човечност.

Поезията е
самоубийственото изтъняване
на думите,
когато стават толкова прозрачни,
залитащи
от хлабавост
и хилавост,

но още живи.

Още живи.

И през прозрачността им виждаш
света до дъно
и до песъчинка.

И в този миг
си водната бълха,
която, без да е Христос,
минава триумфално
по водата.

Поезията няма общо със Реда.
Но също - и със Хаоса.
Макар да са
нахалните й съучастници.

Но тя е тяхното разколебаване.

Такава си е тя -
несъвършена,
незнаеща къде е,
недостатъчна.

И аз, докато слушам рецитала,
на някакъв мастит
и неспасим
поет,

долавям,
пряко думи и аплодисменти -

поезията не е чувство,
а предчувствие.

За винаги отсъстващото
Винаги.

И ако двамата сме недобри поети,
такива сме по два различни начина -

несъвършенството при него е в недостиг,
при мен е в изобилие,
но без изящество...