автор: Zvon

Колебаех се какво да сторя - да си налея чаша Хенеси или да запаля пура. Направих и двете. Трябваше да чакам. Вече бях отворил купола на обсерваторията си в Парамун - дребно трънско селце. За не повече от час 60- сантиметровото огледало на телескопа, направа на Carl Zeiss Jena, трябваше да се темперира. Обичам последните септемврийски дни. Ухаят на начеваща есен - нежна и мързелива като паяжина. Днешният 21 септември 2012 г., петък, бе точно такъв. През деня бе преваляло, а сега по небето имаше само няколко облачни парцалчета, осветени от първата четвърт на Луната.

Малко след 22 часа селцето бе приласкано от нощта. Трънският край е чист и безлюден. Навярно такъв щеше да остане до края на света, а дори и подир него. Вековна тишина - само от време на време от някой двор се дочуваха последните звуци от угасналия ден: потропване на съдинки, прокашляния, дактилни подпръцквания, пролайване на куче, тиха глъч от някой курник. С леко нетърпение очаквах момента, в който ще мога да се поровя в Косите на Вероника - трябваше да разгледам още веднъж звездния куп Mel 111, за да проверя една моя хипотеза. Вече минаваше 23 часът - канех се да започна настройката на телескопа, когато телефонът ми иззвъня. Диреше ме комисар Мошика. Познавах го от времето, когато криминалистите посещаваха лекции по астрономия, съпромат, философия, кулинария, шахмат, плетиво, литература, театрално изкуство и музика Смяташе се, че всяко знание и умение прави човека не само по-тъжен, но и по-прозорлив - и двете качества са еднакво полезни за истинския криминалист. На Мошика бях преподавал по астрономия и шахмат. Макар че се затрудняваше да дава мат с кон и офицер, вече бе комисар. Това не ме учудваше, имайки предвид свистящото му като камшик име. Беше родом от Ново село, Видинско. Там бе получил и средното си образование, и странното си фамилно име.

– Професор Поповски, имаме проблем! - мнозина днес начеват разговора с този досадно безличен и изтъркан от употреба израз. Бях сигурен, че ако някъде има проблем, то той не е мой.

– Професоре - продължи Мошика, - знам, че по това време на годината сте в Парамун. Аз съм наблизо - в село Врабча. Вече съм изпратил кола да Ви вземе. Моля да помогнете!

Косите на Вероника или проблемът на Мошика. Ако можех да избирам, категорично щях да предпочета това, което е в множествено число. Но не можех - затворих купола на обсерваторията. Допивах чашата си коняк, когато се дочу равномерният шум на мотор. Джип с полицейски светлини спря пред обсерваторията ми. Шофьорът пъргаво скокна и услужливо отвори вратата. След двадесетина минути вече влизахме във Врабча. Въпреки късния час, около двукатна къща, на стотина метра от площада на селото, бе оживено. Полицейски бус, линейка и още две коли с неизключени сини светлини. В осветения двор делово щъкаха цивилни и униформени. Любопитни селяни боязливо надничаха и оживено коментираха. Мошика ме посрещна и здрависа.

– Професоре, безпокоя Ви, защото случаят от тази вечер е повече от загадъчен, отчайващо заплетен, чиста проба десперадо, както казвахте на шахматните си лекции.

Оставих го да говори и разбрах следното. Днешният проблем на Мошика идеше от една осветена от прожектор къща и един изстиващ в двора й труп. И къщата, и трупът бяха на Росен Лавандулов - вече не толкова млад и не толкова обещаващ, но все пак поет. Член на Съюза на българските писатели, лауреат на няколко конкурса, автор на десетина стихосбирки. Напоследък нашумял, след като скандалните му стихове бяха отличени с първа награда на конкурса за гарова теснолинейна поезия, финансиран от Европейската комисия за култура. Не бях ги чел, но бях сигурен, че мога да напиша подобни. Все пак съм проектирал част от гарите по трасето на вече несъществуващата теснолинейка Червен бряг - Оряхово. И така, какво още ми разказа Мошика? Статичният и динамичният оглед вече бяха приключили, направени бяха обзорни снимки, свидетелите - разпитани, а съдебният лекар почти категорично бе дал своето становище за причината за смъртта.

Росен Лавандулов често обичал да се отбива във Врабча. Къщата му - образцово поддържана от наети местни селяни. Просторен двор, калдъръмени пътеки, два декара мека окосена морава, ограда от дялани камъни и няколко големи бора. Лавандулов бе пристигнал във Врабча на 21 септември. Привечер, към 18 часа, влезнал в кръчмата. Хапнал, изпил бутилка вино и започнал да чете стихове от новата си стихосбирка "Дерайлирали стихове". След петата страница селяните поставили ултиматум - "Или край на литературното четене, или бой!". Лавандулов избрал първото и се запътил към къщата си. Малко преди 21 часа покрай нея минали съседите му бай Генадия и дядо Милойко. Видели, че къщата свети, и надникнали през дворната порта - на тревата лежал човек и той много приличал на Лавандулов. Подвикнали, но никой не отговорил. Бързо събрали съселяни. Донесли стълба, прехвърлили се през оградата. Да - лежащото на моравата тяло било Лавандулово - вече превърнало се в тяло на мъртъв поет. Селяните позвънили където трябва и скоро дошъл който трябва.

– Лавандулов лежеше на лявата си страна в поза на радостен факлоносец, който сякаш е решил да си отдъхне за малко от уморителен бяг за пренасяне на олимпийския огън. Бе дори леко усмихнат, като че ли споходен от хубав сън. От устата и носа му - струйки засъхнала кръв. А като цяло - доста мъртъв. Мобилният му телефон бе изхвърчал от джоба. Не бе повреден и се виждаше, че има пропуснато обаждане - Косара, 20,19 ч. Категорично липсваха следи от местене на тялото. Меката почва под него отчетливо бе запомнила очертанията му.

Тук Мошика прекъсна разказа си, запали цигара и продължи:

– Огледът на къщата не показа следи от взлом и чуждо присъствие. Входните врати и на къщата, и на двора бяха заключени. Светеше само кабинетът на Лавандулов на втория етаж. Прозорецът там бе широко отворен. На работната маса - нищо особено: включен лаптоп, на който поетът бе започал поредния си текст, няколко бели листа, недопита бутилка червено вино и чаша само с негови дактилни отпечатъци. Но дори да имаше и други, това едва ли би ни помогнало да узнаем какво се е случило - Мошика ме погледна унило и с жест ме покани да влезнем в двора.

Тук бе по-светло и комисарят ми даде да разгледам направена от него схема. На нея бяха означени къщата, оградата, боровете и мястото на трупа. Той лежеше почти в центъра на това пространство, равноотдалечен на около 25 метра от всички обекти. Означена бе височината на къщата - 6 метра – и на боровоте – не повече от 10-12 метра. Познавах шахматната слабост на Мошика да прережда ходовете, затова се досещах, че все още не ми е съобщил най-важното. Това го стори съдебният лекар - д-р Коста Егаров. Знаехме се с него още от студентските години.

- За да опознаеш един човек, трябва да изсвириш с него всичките Брамсови струнни квартети - обичаше да казва д-р Егаров.

Заедно с Коста бяхме свирили не само Брамс, но и Хиндемит, и Барток. Често играехме и бридж. Великолепен експерт, ерудит! Поздравихме се сърдечно и докторът делово премина към същината:

– Смъртта е била мигновена и е настъпила около 20,30 часа. Счупване на гръдната кост и ребра, счупване на левия крак и ръка. Навярно има и множество увреждания на вътрешни органи. След аутопсията ще бъда по-точен, но почти сигурно има кръвонасядания и разкъсвания в медиастинума, по хода на аортата и магистралните съдове на долните крайници. A posteriori, причината за подобни травми може да е само една - падане от голяма височина, минимум 30 метра, отчитайки, че тялото е срещнало земята върху относително мека затревена площ.

Мошика бе посърнал. Явно бе, че нямаше никаква версия за Врабчанската загадка. Д-р Егаров усети това и го окуражи:

– Горе главата, комисарю! Ubi Popovski, ibi veritas! *. Смъртта на Лавандулов е загадка, но съм сигурен, че професорът ще счупи и този костелив орех. Жалко за Лавандулов, няма кой да възкликне Qualis artifex pereo! **. Господа, аз ви напускам. Моята работа тук приключи. И помнете - Optimum medicamentum quies est! ***

Трябваше да се съсредоточа и подредя събраната фактология. Седнах на верандата и помолих за кафе. Мошика, при подобни мисии, винаги разпореждаше да го придружава полевата полицейска кухня „Синият кетъринг“, славеща се с добър подбор на храна и напитки. Сервираха ми кафе и любимия на комисаря Реми Мартен. Подобно на Станиславски се опитах да проследя последните часове от живота на Лавандулов. Неоспоримо бе, че той е пристигнал във Врабча около 14 часа. Неоспоримо бе, че към 18 часа влиза в селската кръчма. Вечеря, пие вино, опитва се да рецитира стихове. Не среща одобрение от селяните и се прибира у дома си – според показания на свидетели това е станало към 19,30 часа. Час и половина по-късно е видян от съседи – рецитиращият в кръчмата поет е замлъкнал завинаги. Според заключението на д-р Егаров, смъртта е настъпила към 20,30 часа. Това не е толкова странно. Странното е как тялото на поета се озовава в центъра на двора, безвъзвратно поломено и бездиханно, паднало поне от 30 метра височина според вещия съдебен лекар. Да не пропусна и още два факта – включения компютър, издаващ, че Лавадулов се е заел да твори, и едно неотговорено телефонно позвъняване - 20,19 часа, Косара. Неусетно бях тръгнал по утъпкания и препоръчван от криминалистиката път - следи-действия-мотив-престъпник, подпиращ се само с дървената тояжка на дедукцията. Логическите вериги забуксуваха - село Врабча не предоставяше възможност за скок от 30-метрова височина. Нещо започна да ме гнети, усетих чувството на безизходица, обзело комисар Мошика. Версията за скок от хеликоптер или балон отхвърлих. Вертолетът щеше да събуди не само Врабча, но и всички околни села. Балонът също трудно би останал незабелязан. Макар и тих, щеше да разлае не едно куче, а яркият пламък от горелката му да привлече не едни любопитни очи. Пък и вероятността да се появят тези летала над Врабча само и само за да може Лавандулов да падне от борда им, бе по-малка от константата на Планк. Неправдоподобни ми се сториха и хипотезите за извънземно посещение или нещастен случай при полет с връзка детски балони, напълнени с хелий. Ставах все по-убеден, че решението на загадката едва ли е изводимо чрез средствата на формалната логика. „Който лови елени, не вижда гората. Който дири злато, не вижда хората“ - така бе казал Лао Дзъ. Трябваше да превключа от рационално към интуитивно мислене. Знаех как да го направя – безцелно вдигнах очи към щедро обсипаното със звезди небе. Косите на Вероника вече ги нямаше. Ето я Голямата мечка, Малката мечка, Касиопея, Андромеда. Погледът ми се плъзна на югозапад от нея - да, това май е Пегас. Пегас? Пегас! Усетих мощен прилив на интуиция, отключен от тази дума. Пегас - митичният крилат кон, символ на поетическото вдъхновение, Хеликон! Сякаш магически калейдоскоп подреди ясна картина от последните Лавандулови мигове. Красива, изчистена от противоречия, брилянтен апотеоз на интуитивното осенение! Ясно ми стана какво се бе случило. След неуспешния рецитал в кръчмата Лавандулов омрачнява. Сяда да твори, терзае се, пие вино, дири вдъхновение. И точно тогава се появява Пегас! Рее се около прозореца на поета. Съзрял го, Лавандулов гостоприемно го отваря. Конят влиза, макар и за кратко, в стаята. Приканва поета да го яхне. След това Пегас скача от прозореца и стремглаво, с голям ъгъл на атака, се издига нагоре. Тялото на Лавандулов е намерено на 25 метра отстояние от прозореца, а предполагаемата височина, от която е паднал, е поне 30 метра. Лесно се пресмята, че в този случай конфигурацията кон-ездач е била наклонена на около 60 градуса спрямо хоризонта при курс на полета 180 градуса. В такава ситуация дори и опитен ездач с труд би се задържал върху конския гръб – краката му трябва плътно да обхващат конските хълбоци, а ръцете да са вкопчени здраво в гривата. Ако Пегас е полетял с обичайната за тази порода коне скорост от около 20-30 км/ч, то според геометричните пресмятания излиза, че на шестата секунда от полета мобилният телефон на Лавандулов е иззвънял – спомнете си за пропуснатото обаждане от 20,19 часа, Косара. Поетът по навик посяга да вземе телефона си. Едната ръка изпуска гривата и крехкото равновесие между кон и ездач е нарушено. Пегас стремглаво продължава да се издига, а Лавандулов, подобно на Белерофонт, се изхлузва по гърбината му и рухва на земята. Усещах радостна тръпка! Бях сигурен, че версията ми е правилна, но все пак, както го изисква криминалистиката, реших да я подкрепя с доказателства. Нещо трябваше да намеря, но не знаех какво. Помолих Мошика да ме придружи до кабинета на Лавандулов. Прозорецът все още бе отворен. Въпреки това ноздрите ми уловиха, макар и едва доловима, но остра амонячна миризма на конска пот. След това отидох на двора. Сега знаех какво да търся, но не знаех дали ще го намеря. Все пак успях - близо до дворната порта, на около два метра западно от нея, имаше прясна купчина от конски изпражнения - все още е топли. Оставаше и още една проверка. Помолих Мошика да ми даде телефона на Лавандулов. Разгледах настройките му и разбрах, че и този път не греша. Повикването от Косара се озвучаваше с бързата част от увертюрата на „Леката кавалерия“ - оперетата на Франц фон Супе. Нейните звуци са възбудили конското в Пегас и падането на Лавандулов от възможно е станало закономерно. Да, това бе финалът на прозренията ми – един мощен Allegro Assai! Бях сигурен, че разгаданият от мен случай е достоен за алманаха „100 криминални етюда на 21-ви век“.

Усещах, че ме връхлита внезапна умора, исках вече да си лягам. Но преди това трябваше да зарадвам Мошика. Той бе поразен от разкритията ми, повече от признателен, но и леко отчаян – митичните герои не можеха да бъдат привличани нито като свидетели, камо ли като обвиняеми.

– Мошика, предлагам ти едно класическо решение от типа „И агнето цяло, и вълкът сит, а овчарят – Бог да го прости“. Врабчанския казус с Лавандулов отчети като нещастен случай. Напиши, че поетът е подготвял стихосбирката си „Хайку с хелий“. За да се вдъхнови, напълнил с хелий 256 детски балона – толкова трябвало да е броят на кратките тристишия в сборника. Хрумнало му да провери дали подемната сила на балоните, в съчетание с поетическата му енергия, ще е достатъчна да го извиси поне до комина на къщата. При този труден експеримент Лавандулов по невнимание изпуска поводите на балоните. Другото го знаеш от д-р Егаров. А за балоните напиши, че ще ги дирите като доказателствен материал в Сърбия. Според метеосводката, с която разполагам, трябва да се отлетели към Чиниглавци. Там и скарата, и виното са запомнящи се.

Същият полицески джип ме върна в Парамунската обсерватория. Селото блажено спеше, сладко ухаеше на пушек. След малко пропяха трети петли, а Пегас вече бе изчезнал от небослона.


* Ubi Popovski, ibi veritas! – Където е Поповски, там е истината!
** Qualis artifex pereo! - Какъв артист умира! (предсмъртните думи на император Нерон).
*** Optimum medicamentum quies est – Почивката е най-доброто лекарство.